— Богдан Семьонович… — стреснах се аз, но той прекъсна връзката.
Набрах номера още два пъти, ала никой не ми отговори.
Разбира се, веднага след това се обадих в милицията и съобщих за разговора си с Боня. Следователят, с когото предишния път имах дълго събеседване, въздъхна и се поинтересува:
— Приличаше ли на заплаха за живота й?
— Изобщо на нищо не прилича! — озъбих му се аз.
— Ами тогава нека почакаме, докато започнат да заплашват.
Треснах разярено слушалката. След минута ми се обади Стас (беше отишъл на работа към девет часа). Побъбрих си с него, споделих плановете си (наложи ми се да ги измислям в движение), сбогувахме се, а само след половин минута отново се разнесе телефонен звън.
— Маня — каза чичо Витя. — Снощи се върнах и ти звъних поне пет пъти. Защо не спиш в дома си?
— Живея у една приятелка — излъгах. — Страх ме е сама вкъщи, а съм изключила мобилния си телефон.
— Премести се у нас — предложи ми с лекота той, но аз му поблагодарих и отказах и мисля, че чичо Витя разчиташе именно на това. — Аз съм в офиса — продължи, — ела при мен да ми разкажеш какво става с вас.
Цял час разказвах на чичо Витя какво става с нас, той ме слушаше и клатеше глава, но отново не се трогна от съдбата на Рита, а само махна с ръка:
— Ченгетата са прави. Ще изчакаме, докато похитителите започнат отново да заплашват.
— Севрюгин каза, че татко му дължал сто хиляди долара.
— Може и да му е дължал, а може да е тъкмо обратното. Не съм запознат с техните отношения. Но това, че Севрюгин се появи, означава само едно: че иска да намаже от наследството на баща ти.
— Но нали няма никакво наследство! — въздъхнах. — Когато Юра поиска откуп за мен, взех пари от един познат, а те още не са му ги върнали, защото казват, че били веществено доказателство.
— Да-а — проточи чичо Витя и ме стрелна с поглед. — Маня, сигурна ли си… — започна той, въздъхна и продължи: — Не е възможно баща ти да не ти е оставил нищо. Помисли си хубаво, може да ти е казал нещо, преди да замине.
— Каза ми, разбира се.
— Какво?
— Да не се омъжвам, докато го няма. Първо искаше да ми намери добра работа, а сетне каза, че е по-лесно да ми намери мъж. Обеща да се заеме с това.
— А какво каза, когато ви остави пари за разходи?
— Както винаги: че ако влезем в дългове, ще ги връщаме от месечната си дажба.
— Каква е тази дажба?
— Татко така се изразяваше.
— И какво друго ти каза?
— Чичо Витя, ама нали знаете, че татко не обичаше да говори много! Такъв човек си беше.
Ала чичо Витя прояви настойчивост и ме накара да си спомня разговора с баща си почти дословно. Беше странно, че бях запомнила всичко толкова добре.
— Татко каза: „Тия противни лекари само викат дявола, гърдите ме наболяват. Какво ли е това? Наистина ли ще умра? Дръжки ще умра… ще има да чакат. Маня, ако се случи нещо, отбий се в пощата.“
— В пощата ли? — сащиса се чичо Витя.
— Да.
— Да се отбиеш в пощата, така ли? Какво общо има пощата?
— Не зная. Може би е искал да ми изпрати писмо? Макар че това не е характерно за татко. Той никога не ни е писал писма. Да се обади — как да е, но и това му костваше огромни усилия.
— Тук има нещо друго! — потъна в тайнственост чичо Витя. — Ако е искал да ви прати писмо, за какво му е била пощата? Нали си имате домашен адрес.
— Понякога татко имаше странни идеи.
— Маня — оживи се внезапно той, — веднъж срещнах баща ти до Централна поща. Излизаше от сградата, а аз минавах покрай нея с колата. Много се изненадах, спрях и го попитах: „Толя, какво правиш тук?“ А той ми отговори: „Изпращах колети.“ Точно така ми отговори. Колети…
— Може да е изпращал — свих рамене аз, тъй като тази случка изобщо не ме заинтригува.
— На кого би могъл да изпраща колети твоят баща? Честно казано, не се сещах за нито една кандидатура на получател.
— Освен ако не ги е изпращал на самия себе си — изсумтях, а при тези мои думи чичо Витя изгуби самообладание, ококори очите, застина с отворена уста, след което рече:
— По дяволите… — И се вторачи в мен. — Коя поща имаше предвид?
— Не зная! — Изплаших се за състоянието му, тъй като чичо Витя изглеждаше доста необичайно. — Вероятно онази, която е близо до нас.
— Веднага отиваме там! Трябва да проверим…
— Какво да проверим?
— Ами ако баща ти наистина ти е изпратил нещо? По пощата, до поискване, разбираш ли? Вкъщи всеки би могъл да вземе писмото, а кореспонденцията до поискване можеш да получиш единствено ти.