— И какво от това? — развълнувах се на свой ред.
— Вероятно в писмото има указания къде се намират парите. Да вървим!
Честно казано, не вярвах кой знае колко в съществуването на въпросното писмо и на въпросните пари. Щом на стълбите на Централна поща татко бе говорил за колети, какво общо можеше да има с това някакво си писмо? Но не ми се щеше да огорчавам чичо Витя, защото той полагаше старания заради мен. Ала все пак ми се наложи да го огорча.
— Искаш да кажеш, че те веднага ще ми дадат писмото, стига да им кажа фамилията си, така ли? — полюбопитствах.
— Трябва да им покажеш паспорта си. — И на това място аз го огорчих:
— Нямам паспорт, откраднаха ми го. Когато хванаха Юра, много се надявах, че ще ми върнат паспорта, но онзи гадняр го бе изгорил, тъй като бил улика. Нали знаеш, че на мен не ми върви — добавих, наблюдавайки реакцията на чичо Витя. — Но за сметка на това имам бележка, че не съм го изгубила.
Ала чичо Витя едва ли чу последната ми фраза, тъй като ме сграбчи за ръката и ме помъкна към вратата:
— Хайде да вървим!
— Къде?
— В паспортната служба.
И ние тръгнахме. Няма да повярвате, но само след час новите ми снимки вече бяха готови, а следобед получих и новичкия си паспорт. Издаде ми го солиден чичко в мундир със звездички по него (не разпознавам званията, но ми стана ясно, че чинът му не е нисък), тъй че колкото и да искаше, онази проклета лелка от паспортната служба нямаше как да изпълни заплахата си.
Бях толкова щастлива, че дори забравих закъде бързахме с чичо Витя. Но той ми припомни.
— Към пощата! — ревна на шофьора и ние се понесохме натам.
Когато стигнахме до пощата, чичо Витя тръгна заедно с мен, макар че заради внушителното си телосложение никак не обичаше ходенето. Аз предвкусвах тържествеността на приближаващия миг и също се развълнувах. Жената на гишето погледна равнодушно документите ми и започна да преглежда книжата в едно чекмедже.
— Няма нищо — каза тя след половин минута.
Не се изненадах, но неизвестно защо, стана ми обидно.
— Как така да няма? — завря глава в прозорчето чичо Витя. — Вижте по-внимателно. Трябва да има, аз лично съм го изпратил.
Жената търпеливо прегледа книжата още веднъж и най-ненадейно се усмихна:
— Има, разбира се, каква смешна фамилия — Смородина… Извинявайте, наистина имаше два колета. Преди няколко дни ги върнахме на обратния адрес.
— Чакайте малко, къде сте ги върнали, защо? — възмути се чичо Витя.
— Такъв е редът. Кореспонденцията до поискване се пази определено време, а след това се връща. Колетите трябва да се вземат навреме! — завърши тя и ме погледна.
— А не си ли спомняте къде ги изпратихте?
— Май че в Централна поща. Но не съм ги изпратила аз…
Напуснахме пощата с пръст в устата.
— Ще се опитаме да разберем къде са колетите и как можем да ги получим — въздъхна чичо Витя, но в този момент моята мозъчна активност се повиши и аз започнах да разсъждавам на глас:
— Да допуснем, че татко е изпратил колетите. Но ако е посочил домашния ни адрес като обратен, значи колетите ще пристигнат при нас.
— Ти не можеш да ги получиш, ще ти трябва паспортът на баща ти.
— Ами че той е у нас! — зарадвах се.
— Как…
— Той имаше два паспорта. Нали знаете какъв беше татко…
— Веднага отиваме у вас! — изкомандва ме чичо Витя и ние потеглихме.
По пътя активността на мозъка ми се повиши още повече и аз родих следната идея. Щом чичо Витя беше срещнал татко пред Централна поща, значи той може би изобщо не бе посочил домашния ни адрес, а адреса на Централна поща, до поискване? В този случай колетите можехме да получим само аз и татко. А като се има предвид и неговата люта ненавист към конфискациите…
— Твоят баща е луд — въздъхна чичо Витя.
Ние взехме паспорта на татко и отидохме в Централна поща.
Чичо Витя се отправи — с паспорта на баща ми в ръце — към гишето, на което пишеше: Получаване на кореспонденция до поискване, а аз се отдръпнах встрани, защото много се вълнувах. Общуването с дамата през прозорчето с номер седем отне доста време на чичо Витя, а аз продължавах да се вълнувам все повече и повече. Изведнъж чичо Витя се изправи, усмихна се и видях в ръцете му два пакета. Той ми кимна и тръгна към изхода, а аз хукнах след него. В колата чичо Витя не каза нито дума, само нареди на шофьора да кара към нас. Потеглихме, а върху моите колене се мъдреха два еднакви пакета.
Най-сетне се озовахме в апартамента ми. Бързешком отворих първия пакет, чичо Витя се усмихна победоносно, а аз, правичката да си кажа, загубих ума и дума, тъй като намерих вътре пачки с долари. Във всеки от пакетите имаше точно по двеста хиляди.