— Баща ти е луд! — повтори чичо Витя, когато си отиваше.
Но аз не бях съгласна с него. Всъщност татко бе гений. Ако се вземеше предвид неговият страх от конфискация на имуществото, той бе постъпил много мъдро. Беше изпращал парите в нашия пощенски клон на мое име до поискване, тъй като знаеше, че на мен и през ум няма да ми мине да отида в пощата. След като са престоявали определено време в нашия клон, парите отново са се връщали в Централна поща. Татко ги е получавал, изпращал ги е отново в нашия клон и е бил сигурен, че паричките му са недосегаеми… за милицията. Не зная кой от нас беше прав — аз или чичо Витя, но беше много по-приятно да си дъщеря на гений, отколкото на луд.
Моментално се обадих на Стас.
— Къде си? — попита той.
— Тук съм, тоест вкъщи. — В пристъп на вълнение бях изключила мобилния си телефон, за да не ме разсейва никой. Стас не бе успял да се свърже с мен и затова беше ядосан.
— Къде е това вкъщи?
— В моя дом.
— Какво правиш там?
— Що за странен въпрос? — възмутих се аз, но в чест на прекрасната развръзка реших да не обръщам внимание на хапливостта му. — Получих наследството. Моето и на Рита. По двеста хиляди. Представяш ли си?
— Откъде се взе това наследство? — поинтересува се без какъвто и да било ентусиазъм Стас.
— Дълго е да ти обяснявам. Кажи — радваш ли се?
— Ни най-малко. Защо трябва да се радвам?
— Как така защо? — обидих се. — Вече съм въшкава с мангизи и на теб няма да ти се налага да плащаш откупа на Рита, тъй като ние си имаме свои пари.
— Тъй-тъй, помня, че ти искаше да се омъжиш за богат човек. А сега какво ще правиш?
— Нищо няма да правя.
— И аз трябва да се радвам на това, така ли?
— Ти си психар. На мен ми паднаха от небето толкова много пари, а ти вместо да…
— Ще се омъжиш ли за мен? — прекъсна ме той.
— Ще се омъжа!
— В такъв случай се радвам — каза Стас не много убедено, но в този момент някой позвъни на вратата и бях принудена да прекъсна разговора.
А понеже не бях забравила, че в дома ни има богатство, спомних си заръката на татко, погледнах през шпионката, без да свалям веригата, и видях Рита. Трябва да призная, че нейната поява колкото ме изненада, толкова ме и зарадва. Отворих широко вратата, хвърлих се в прегръдките й и едва след това забелязах едно обстоятелство: до Рита стоеше Севрюгин и грееше като тиган на месечина. Можеше да се предположи, че беше дошъл да получи откупа, но в такъв случай спешно трябваше да смени изражението на физиономията си. На врата на Рита — неизвестно откъде — се бе взела огърлица с диаманти, а в съчетание със сукмана, с който беше облечена, тя бе точно толкова уместна, колкото и усмивката върху лицето на Севрюгин. Още не бях успяла да кажа, че убиецът е разобличен и че Рита няма от какво да се страхува, когато тя обяви:
— Маня, ще се омъжвам. Разбира се, скръбта ми по нашия татко все още е много силна, но моят дълг пред него и пред теб…
— За кого? — настръхнах аз.
— Какво?
— За кого ще се омъжваш?
— За Генадий Петрович, разбира се. Той е приятел на татко и изобщо между нас има много общи неща… Гена, не стой на вратата! — изсъска му тя и Гена се промъкна странишком в антрето.
— А къде е Боня? Исках да кажа — Богдан Семьонович? — попитах.
— Уволних го! — махна с ръка Рита. — Ужасен досадник е. Ако на Гена му трябва адвокат, той си има достатъчно пари, за да си намери нещо по-добро. Ще живеем тук. Генадий Петрович няма апартамент в града, но за сметка на това има прекрасна вила, на теб ще ти хареса. Но да живеем там постоянно… Нали знаеш моето отношение към селските райони? Ще се настаним в предишната ни спалня. А най-важното е, че ще има кой да се грижи за теб.
— Аха! — кимнах ощастливена аз, сграбчих Рита за ръката и я повлякох към най-близката стая. — Ти си полудяла! — засъсках, щом затворих вратата.
— Той е добър човек. Своенравен, но добър. И има пари…
— Рита, нашият татко ни е оставил наследство и аз го намерих. Изхвърли Севрюгин оттук — ти имаш двеста хиляди долара.
Тя премигна няколко пъти, сетне се усмихна и заяви:
— Обичам те. Ти си абсолютно смахната. Също като баща си. Намерила си парите и ми даваш половината. Двеста хиляди са половината от сумата, нали?
— Естествено. Изхвърли Севрюгин.
— Знаеш ли какво, изобщо няма защо да му казваме за наследството. Личното не бива да се смесва с общественото: моите пари са си мои пари, а неговите пари са наши пари. Не ме гледай така. Искам да се омъжа. Много е тежко да се живее, когато нямаш до себе си мъжко рамо, а Севрюгин е мил човек. Майка му го е изоставила, когато е бил на три годинки, и той има нужда от грижи и внимание. Освен това според мен е следствен и едва ли ще се виждаме често. Представяш ли си как ще си живеем…