След седмица баща ми излезе от болницата и започна да си живее по стария начин.
— Интересно — какво ли ще излезе от всичко това! — въздишаше Рита, отчитайки полемиката между баща ми и лекарите.
За съжаление лекарите победиха. Някъде в Карибско море в състояние на алкохолно опиянение баща ми се гмурнал във водата и повече не можал да изплува. Предполагаше се, че сърцето му не бе издържало. А тъй като през последните три години татко се появяваше вкъщи рядко и наподобяваше фантом, понеже се бе превърнал в митологична личност, въпросното събитие по-скоро просто ни развълнува, отколкото огорчи. С Рита много си говорехме за татко, но на практика беше невъзможно да го видим и това, че баща ми изведнъж изчезна, не означаваше абсолютно нищо, тъй като нищо не му пречеше да се появи отново.
Ала ние напразно се надявахме на това, защото след около месец обстоятелствата ни принудиха да допуснем, че са ни докарали татко. Казвам обстоятелствата ни принудиха да допуснем, тъй като самите хора, които се появиха покрай тези обстоятелства, като че ли не бяха много убедени в това, а пък ние не разполагахме с никаква възможност да проверим догадките си. Общо взето, погребахме татко и получихме в ръцете си свидетелството за смъртта му. Но още преди погребението на баща ми взеха да се случват разни неща, които, право да ви кажа, бяха мистични. Някой започна да броди из апартамента и да размества вещите, а веднъж дори проби стената в банята. Рита съобщи това в милицията, но там приеха заявлението й с мрачен вид и непроницаемо свиване на рамене. Нощем с Рита не спяхме, непрекъснато се вслушвахме във всеки шум и затова аз не възразих, когато при нас се появи Сева, тъй като присъствието на мъж в къщата ме успокояваше. Сева беше любовник на Рита и неговото съществуване изобщо не ме изненада, при положение че баща ми беше по-скоро някаква идея, отколкото човек от плът и кръв. Но се оказа, че младежът има лош характер и на това отгоре започна да ме задява, тъй като беше с осем години по-млад от Рита. Но понеже се предполагаше, че тя е най-хубавата и най-добрата от всички на света, аз не се впуснах да ковладя Сева и да я разстройвам. А когато той за пореден път взе да ми налита, кротичко му фраснах един по едното място; от изненада той седна, а аз съвсем случайно бутнах с ръка чайника и резултатът от моята несръчност бе, че попарих Сева, макар това да не влизаше в плановете ми. След тази случка ние вече бяхме врагове. Той се заяждаше с мен по сто пъти на ден, но вече не ми пускаше ръце. Тази ситуация бе напълно приемлива за мен, но за да поддържам тонуса му, аз от време на време му напомнях, че живее в моя апартамент.
Всъщност баща ми имаше шест апартамента, макар че естествено ние обитавахме само един от тях. По стар навик татко ги бе приписал на мен, както и четирите коли, които притежаваше нашето семейство. Вилата беше приписана на покойната ми леля, а след смъртта й също стана моя собственост. Баща ми не се канеше да умира и затова не бе оставил завещание, макар че явно нямаше какво повече да ми завещае.
След погребението намерихме в бюрото му две хиляди долара, на нас с Рита ни бяха останали още петстотин и това беше всичко, с което разполагахме. В чекмеджетата му у дома нямаше нито спестовни книжки, нито някакви други документи, а сейфът на работното му място също се оказа празен. Татко имаше кредитни карти, но беше успял да похарчи всички пари от тях: Общо взето, стана ясно, че богатството на баща ми е мит, което, честно казано, не ме изненада, но за сметка на това ужасно разстрои Рита.
— Ще умрем в мизерия — заяви тя, притискайки ръце към гърдите си.
Но аз не вярвах и на това.
След погребението приятелят на баща ми — чичо Витя, който по съвместителство беше и търговски директор в неговата фирма и към когото аз питаех възможно най-добри чувства, защото, за разлика от татко, той се появяваше при нас значително по-често и дори се интересуваше как вървят моите неща, ме отведе настрани и с въздишка ми каза:
— Виж какво, моето момиче, фирмата не принадлежи на баща ти, нали го познаваш — той много мразеше да притежава нещо на свое име. Но ти не си ми чужд човек и се чувствам длъжен… ще получаваш всеки месец по хиляда долара. Съгласна ли си?
— Ами Рита? — намръщих се аз.
Чичо Витя сви рамене, като по този начин ми даде да разбера, че не смята Рита за своя близка роднина.
— И ти се съгласи с това? — започна да ръмжи Рита същата вечер, когато й разказах за предложението на чичо Витя. — Не можеш ли да разбереш, че тази фирма…
— Официално тя не принадлежи на баща ми. Татко прекара по-голямата част от живота си в страх от заплахата да му конфискуват имуществото и това си е казало думата…