— Няма нищо по-просто от това — въздъхнах аз, — попитай приятеля си. Той може и да знае.
— Вече го питах — кимна Слава.
— И какво ти отговори?
— Каза, че няма представа как така онзи пистолет изведнъж започнал да стреля. Пистолетът, вика, изобщо не би могъл да стреля, понеже е играчка. Много е изплашен.
— Кой?
— Юра естествено. Казва, че някой му е подменил пистолета. И ме гледа накриво.
— Чакай малко, вие направо от твоя апартамент ли тръгнахте да обирате кафенето?
— Да.
— Че кога биха могли да му подменят пистолета?
— Ами нали той отиде да краде коли.
— Ти беше ли с него, когато ги открадна?
— Не бях. Нали ти казах, че го чаках на ъгъла.
— Значи излиза, че през това време той е извършил подмяната на пистолета. Днес виждал ли си го?
— Юра ли? Не. Вчера си поделихме парите в колата и аз хукнах при родителите си на вилата. Но на Юра казах, че ще съм си вкъщи. Исках да се скрия малко на село, но сърцето ме свива… и се върнах… Наистина ли мислиш, че Юра е ченге?
— Откъде да зная? — възмутих се аз. — Защо ме тормозиш с тези въпроси? С една дума — върни ми паспорта.
— Паспортът ти не е у мен — озъби ми се Слава.
— А къде е?
— Сигурно е у Юра.
— Защо му е притрябвал моят паспорт?
— А ти защо мислиш, че на мен ми е притрябвал паспортът ти?
— Не, така няма да стане! — смръщих се строго. — Паспортът беше в чантата ми, а чантата ми остана в колата, но когато откриха колата, чантата не беше в нея.
— Значи Юра е взел чантата и сигурно я е изхвърлил някъде.
— Щеше да е по-добре да не го прави — отбелязах. — Искам си паспорта. Прави каквото щеш, но ми го върни. Иначе ще издам и теб, и Юра на ченгетата.
— И това ми било приятелка! — обиди се Слава. — Вместо да ми помогне, тя на всичкото отгоре ме изнудва.
— Върни ми паспорта! — казах, без да се разчувствам от душевната мъка, която се долавяше в гласа на Слава. — Ако до три дни паспортът ми не бъде в ръцете ми, отивам при ченгетата и след това се оправяйте както можете. — С тези думи се отправих към вратата, а Слава отчаяно се разврещя:
— А аз какво да правя?
— Откъде да зная! — изкрещях, освирепяла до крайна степен, и бързешком напуснах тази обител на скръбта, ядосвайки се на себе си, че се сдобих с още едно главоболие, без да успея да реша проблемите си.
Естествено не можех да накисна този малоумник пред милицията, което означаваше, че трябва да се простя с паспорта си. Стана ми толкова обидно, че едва не се разплаках. Бях потънала в личните си грижи и затова не забелязах веднага младежа, който се качваше насреща ми по стълбите. И изобщо нямаше да му обърна внимание, ако той не се закова на място, когато се изравни с мен, и не облещи очи насреща ми. Разбира се, аз съм красиво момиче и по принцип привличам погледите, но младежът имаше вид на човек, който е срещнал не някаква красавица, а медузата Горгона.
— Идиот! — измърморих ядосано и хукнах презглава към изхода, но забелязах, че младежът се е надвесил през перилата и гледа подире ми. — Същинска лудница! — възмутих се аз, изскочих навън и закрачих към спирката, напълно забравила, че дойдох тук с придружител.
След две минути той ми напомни за себе си. Вървях по улицата и нервно размахвах ръце, когато чух клаксон па автомобил, обърнах се, видях джипа и тъкмо си помислих: „Още един смахнат!“, когато си спомних, че се появих на това място точно с въпросния смахнат.
Той спря колата и отвори вратата, а аз се настаних на предната седалка и казах:
— Здрасти!
— Здрасти! — кимна Стас и се вгледа в мен. — Как мина срещата? Върна ли ти паспорта?
— Не — поклатих глава. — Слушай, а може ли да се проучи дали онзи чичко наистина е мъртъв, или ченгетата въртят някакви номера?
По израза, който моментално се появи върху лицето на Стас, разбрах, че съм казала нещо немного… с две думи стана ясно, че ми се налага да му разтълкувам мисълта си и аз с тежка въздишка споделих пред него разговора си със Слава.
— Глупости! — презрително изпръхтя той, когато завърших преразказа си.
— Защо да са глупости?
— Защото са глупости! Никога не съм чувал нищо по-глупаво. Това било пистолет-играчка, която изведнъж взела, че наистина гръмнала. Явно той сам не вярва на думите си, а пък се надява да намери глупак, който би приел подобни твърдения за чиста монета…
— Ами ако Юра е ченге?
— Това е още по-глупаво. Тогава защо му е трябвало да взема Слава със себе си? Ченгетата може да са чал-нати, но не са идиоти. В този случай или Юра се прави на луд, или Слава се прави на луд, или и двамата се правят на луди… Мисля, че ти трябва да се преместиш да живееш при мен — най-ненадейно заяви той.