— Защо? — стъписах се.
— Защото сега за тях ти си един излишен свидетел. Не се знае какъв акъл ще им дойде, а с мен ще бъдеш в безопасност.
— Нищо подобно! — възразих. — С теб не се чувствам в безопасност, а по-скоро обратното.
— Няма да те закачам — каза Стас с нотки на покаяние, а аз му зададох съвсем логичния въпрос:
— Тогава за какво съм ти?
— Ами… харесваш ми.
— Значи възнамеряваш в някакъв момент да започнеш да ме закачаш, така ли?
— Надявам се, че ти ще се влюбиш в мен и сама ще започнеш да ме закачаш — отвърна ми той.
Наглостта му ме стъписа.
— И откъде-накъде ще се влюбя в теб?
— Ами… симпатично момче съм, имам и чувство за хумор, и пари. Обикновено когато ме срещнат, момичетата хлътват по мен до уши.
— Просто нямам време за каквито и да било глупости! — отсякох и за щастие се сетих да извърна глава към прозореца и да видя, че точно в този момент минавахме покрай фирмата на баща ми, която вече беше под ръководството на неговия приятел. — Спри — помолих Стас и той спря, но ме погледна със съмнение.
— Къде отиваш? — попита ме спътникът ми с известна доза строгост.
Честно казано, и въпросът, и тонът, с който беше зададен, ме възмутиха.
— Защо трябва да се отчитам пред теб? — попитах и побързах да изляза от колата.
— Принуден съм със съжаление да констатирам, че моето обаяние не ти въздейства — даде заден той.
— Правилно се ориентираш — кимнах.
Стас се опита да каже още нещо, но аз бързешком затръшнах вратата на колата и тръгнах към офиса.
Чичо Витя ме посрещна с отворени обятия и с целувки, срещу които аз не възразявах, тъй като го познавах от дете и го смятах почти за свой роднина, но въпреки това се срамувах да му поискам пари и реших първо да го разчувствам, затова на въпроса „Как си?“ отговорих:
— Не много добре.
— Какво е станало? — наостри уши той.
— Отмъкнаха ми парите, взеха ме за заложник.
— Тебе ли?
— Мене, разбира се. Вчера имаше репортаж по телевизията… — Разказах му за грабежа, в който станах участник по неволя, ала премълчах за ролята на моя съученик в него.
— Ама че работа! — избоботи чичо Витя и започна да ме гледа някак твърде изпитателно. — И те пуснаха, така ли?
— Пуснаха ме.
— Странно.
Коментарът му ме стресна.
— Защо да е странно? — попитах.
— Какво? — не разбра той, сякаш го изтръгнах от някакъв много дълбок размисъл.
— Да не искате да кажете, че трябваше да ме пречукат?
— Какви ги дрънкаш? — възмути се чичо Витя. — Пепел ти на езика… Сигурна ли си, че грабителите са се интересували само от плячката?
— Че какво друго би могло да ги интересува? — На това място внезапно си спомних за версията на Слава, според когото всичко беше дело на самите ченгета, и почувствах, че стъпвам по тънък лед, в смисъл че вече нищо не разбирам от тази история.
— Как е майка ти? — попита ме най-неочаквано чичо Витя.
Трябва да призная, че този негов въпрос ме изненада дори повече от коментара, който направи преди малко.
— Сигурно е добре — свих рамене.
Работата беше там, че когато татко ни напусна завинаги, аз се обадих на мама, защото бях убедена, че тя е една от първите, които имат право да научат за това събитие. След като ме изслуша, мама изрече фразата: „На мен нищо не ми трябва“ — и бързо-бързо се сбогува с мен. Много добре знаех, че майка ми няма нужда от нищо, тъй като се бе омъжила за някакъв нефтен магнат и можеше да не се тревожи за насъщния си.
Чичо Витя бе запознат с този наш разговор, та затова въпросът му ми се стори странен. Пък и защо ли трябваше да тревожа майка си за дреболии, щом дори смъртта на родния ми баща не й направи никакво впечатление.
— Защо не заминеш за известно време при нея? — предложи ми плахо чичо Витя.
Само свих рамене:
— Не ме е канила…
— Тя ти е майка и ако я помолиш…
— Защо трябва да правя това? Честно казано, не си спомням много добре майка си и дори нямам представа за какво бих могла да си говоря с нея.
— Ама че ситуация! — отбеляза чичо Витя, предъвквай-ки устни. — Ти просто трябва да заминеш някъде. За известно време.
— Вие смятате, че историята с обира може да има продължение, така ли? — стреснах се аз.
Чичо Витя мисли цели пет минути, преди да ми отговори. Дори вече се притесних, повъртях се на мястото си, подсмъркнах на няколко пъти и тъкмо се канех да си отворя устата, за да повторя въпроса си, когато той най-сетне отново подхвана:
— Твоят баща ти е оставил пари. Не може да не ти е оставил.
— Нищо не ми е оставил. Нали познавахте татко, той се страхуваше от конфискация на имуществото, а девизът му винаги е бил: „След мен — потоп!“