— Страхотен късмет извади, че минахте оттук! — нареждаше Света, докато наливаше чая.
Кимнах в знак на съгласие, докато наблягах на сладкишите и съжалявах само за едно — че преди да се отбия при приятелката си, не отскочих до магазина за обувки. Тя предложи да ми поръча такси, но аз реших да се поразходя пеша. Още не бях успяла да се отдалеча на кой знае какво разстояние от блока й, когато изведнъж притъмня и се изсипа такъв проливен дъжд, че докато дотичам до спирката на тролея, станах вир-вода. Такситата изчезнаха, тролеите — също, а аз не носех чадър.
Гледах към тъмното небе, обгърнала раменете си с ръце, и се опитвах да се стопля. В този момент до мен спря джип, Стас отвори вратата му и каза:
— Сядай. — Аз се извърнах на другата страна, правейки се, че страдам от вродена глухота. — Престани да се мусиш — въздъхна той и зачака, но тъй и не дочака нищо. — Така ще се простудиш — отбеляза Стас с вид на човек, който е сериозно загрижен за моето здраве. — Нямам представа какво ти е надрънкала твоята приятелка, но… седни най-сетне, така не може да се говори.
Ала много добре знаех, че в такива случаи беше напълно излишно да се включваш в разговора. По-добре беше да си мълчиш, тогава на човека му омръзваше да си говори сам в празното пространство и той те оставяше на мира.
Стас въздъхна тежко и отвори вратата си, вероятно с намерението да излезе навън. Разбира се, в този дъжд това беше истински подвиг, но аз не го оцених по достойнство и хукнах към близкия блок.
— Нямам намерение да те гоня в дъжда — подвикна той подире ми и аз се зарадвах, че Стас е толкова разумно момче.
Можех да вляза в блока само откъм двора, а трябваше много бързо да се скрия някъде, тъй като на улицата вече плющеше същински порой. Вратата на входа беше стара, дървена и без кодирана брава, така че се вмъкнах вътре, изтръсках се като котка, а сетне се настаних на перваза на прозореца между първия и втория етаж и зачаках мига, в който на природата щеше да й омръзне да буйства. Клатех си краката и от време на време надничах през прозореца, но не защото се надявах да видя джипа на Стас, а просто защото трябваше да се занимавам с нещо.
До блока се приближи една кола, но тя изобщо не беше джип, а май че някаква „Хонда“, и спря пред входа, ала от нея не излезе никой, вероятно защото хората вътре просто изчакваха да спре дъждът. Водният поток малко по малко започна да намалява, пороят премина в дъжд, а дъждът — в ситен ръмеж. Вярно, пороят всеки момент можеше да се изсипе с нова сила, понеже гръмотевиците тъй и не стихваха, а мълниите непрекъснато разкъсваха небето на части.
Вратата на хондата хлопна и някой бързешком влезе във входа. Един млад мъж, облечен с шлифер, тръгна нагоре по стълбите. Хвърлих му бегъл поглед и физиономията му ми се стори позната. Бях го виждала някъде. Вероятно го гледах твърде съсредоточено, защото докато минаваше покрай мен, той се намръщи и забави крачка. А аз си спомних къде го бях виждала — във входа на Слава. Е, разбира се, ние само се бяхме сблъскали на стълбището и вероятно сега младежът също се опитваше да се сети къде ли ме е срещал. За всеки случай се усмихнах, а той се свъси още повече, но това ми се стори нелюбезно от негова страна и затова се извърнах.
Младежът се качи на втория етаж, една врата се захлопна и всичко утихна. Реших, че вече е време да се махна оттук, но дъждът отново се усили И аз въздъхнах с чувство на об-реченост. Ей на това му се вика кутсузлук! Зад стената се чуваше телевизор, а нечий женски глас свадливо назида-ваше някого и аз се заслушах просто ей така, от нямане какво да правя, сетне долових някакво движение, рязко се обърнах и открих същия младеж на няколко крачки от себе си. Може би заради това, че не очаквах появата му, или заради това, че лицето му бе с твърде мрачно изражение, аз се стреснах, сърцето ми внезапно замря и дори отворих уста с намерението да се разкрещя.
Последвалите събития станаха в един и същи момент: той направи крачка към мен, входната врата долу се отвори, младежът се обърна, като едва не ме сръга с лакътя си, мърморейки: „По дяволите, забравих си ключа!“, а аз се почувствах пълна глупачка, защото само след миг щях наистина да се развикам. Да, явно случките от последното денонощие се бяха отразили на нервите ми. „Тръгвам си за вкъщи — реших, — майната му на дъжда!“, но продължих да седя на перваза на прозореца, а след няколко секунди изобщо забравих и за младежа, и за колата му, защото пред очите ми се появи Стас.
— Здрасти! — рече той, облягайки се на стената, и нахално се усмихна. Аз започнах да клатя краката си още по-усърдно и тихичко да си подсвирквам. — Хайде да те закарам до вас — предложи ми той, свали усмивката от лицето си и се втренчи в мен с неприкрита болка. Вероятно причината за това беше, че или аз изглеждах доста зле, или той много страдаше, но тъй като не бях в състояния да повярвам на страданията му, наложи се да възприема за вярно първото, ала тъй като то ми бе неприятно, казах му с досада: