Осъзнах, че Рита няма да ме остави на мира, затова станах, наметнах халата си и излязох от стаята след мащехата си. Веднага щом се озовахме в коридора, тя ми направи знак да мълча и ние тръгнахме боси към кабинета на татко, без да вдигаме никакъв шум.
Честно казано, първо самата мисъл за това, че Сева се е вмъкнал в кабинета на моя родител, ужасно ме възмути. По негласно споразумение ние с Рита се стараехме изобщо да не влизаме там, камо ли да пипаме нещо вътре. В онези редки моменти, когато татко се появяваше в живота ни, той предпочиташе своя кабинет пред всички останали стаи в нашия огромен и — трябва да призная — доста неудобен апартамент. Тъй че ако духът на баща ми все още беше сред нас — живите, то той със сигурност се намираше в кабинета. Следователно кабинетът трябваше да бъде оставен на мира, тъй като татко никога не бе одобрявал намесата в личния му живот. Но онова, което видях, предизвика у мен лек шок и аз на мига забравих за праведното си негодувание. Облечен в раирана пижама, Сева пълзеше на четири крака покрай стената, като си светеше с фенерче, което беше захапал със зъби. Вратата беше леко открехната — явно Рита я бе отворила, бе видяла Сева в кабинета и бе дошла да ме извика — и в пролуката Сева ту се появяваше пред нас, ту отново изчезваше. Спогледахме се, Рита ми кимна, сякаш се съгласи с нещо, и се отправи към телефона, който стоеше върху шкафчето в антрето.
— Какво правиш? — прошепнах, приближавайки се до нея.
— Ще извикам „Бърза помощ“.
— Мислиш ли, че наистина е откачил?
— Какво има да мисля, нали видя!
— А ти опита ли се да разговаряш с него?
— Изплаших се до смърт. Отивам в тоалетната и изведнъж гледам, че кабинетът на татко свети. Можеш ли да си представиш в какво състояние изпаднах? Естествено приживе татко не ни глезеше с чести посещения тук, но току-виж, изведнъж му домъчняло за нас! Ама наистина, нервите ми се изопнаха като струна, тъкмо се наканих да припадна и ми се прищя да се развикам от страх, но си помислих, че в края на краищата кабинетът си е на татко и той има право да… Ти как мислиш? Тогава се върнах в спалнята, за да събудя Сева, понеже той е мъж и е длъжен да знае как би трябвало да се държи човек в такива ситуации, но Сева го нямаше там. А леглото му бе студено. И кажи ми не е ли просто свинщина единствения път, в който имам остра нужда от него, да се окаже, че той не ми е подръка! Тръгнах да го търся, защото все някъде трябваше да се е дянал, но… навсякъде бе тъмно, ако не се брои кабинетът, от което излизаше, че той е избягал от къщи. Обадих се на мобилния му телефон, но беше изключен. От отчаяние направо загубих ума си и точно в този момент гледам, че вратата на кабинета се отваря и оттам наднича този смахнат човек. Подаде си главата и се ослуша. А очите му бяха съвършено безумни. Само дето не ме втресе. Сева се върна в кабинета, а аз надникнах вътре и видях, че той пълзи с фенерче в зъбите. Ето какво ще ти кажа, Маня, мъжът трябва да работи, и то не само защото е длъжен да издържа семейството си, а защото мъжете трябва да се занимават с нещо — иначе откачат. Те не са в състояние дълго време да се посвещават на прекрасни неща, като външността си, косите си и ноктите си, мозъците им се уморяват от списанията и телевизията, поради което се превръщат в психари и ти сама можеш да се убедиш в това.
Аз не възразявах Сева да напусне дома ни върху носилката на „Бърза помощ“, но нещо в неговото поведение изостри вниманието ми. Например това, че Сева бе решил да прояви лудостта си тъкмо в кабинета на татко. Макар че какво значение имаше за една откачалка къде ще я прихване лудостта й!
— Чакай малко — хванах за ръката Рита и се върнах в кабинета. Тя не много охотно се присъедини към мен, ние надникнахме през пролуката и установихме, че Сева вече не пълзи, а отваря чекмеджетата на татковото бюро и ровичка в тях. Нещо падна, Сева подскочи, ние се отдръпнахме от вратата, страхувайки се, че ще ни забележи, а той промърмори: „По дяволите!“, само че това не прозвуча много членоразделно, понеже продължаваше да стиска в устата си тънкото като молив фенерче.
— Не мога да го гледам — изсъска Рита, държейки се за сърцето, и тутакси роди една свежа идея: — Да не би случайно да е сомнамбул?
— Сомнамбулите ходят по первазите на прозорците, а този бърника из бюрото на баща ми — въздъхнах аз и поведох Рита към моята стая. — Спомняш ли си, че след като ни съобщиха за смъртта на татко, някой преобърна у нас всичко с главата надолу? — попитах мащехата си и се настаних в леглото.
— Разбира се, че помня. Само че…
— Ние решихме, че е работа на татко. — Рита бързешком се прекръсти и се шмугна под одеялото при мен. — Мисля, че това изобщо не е бил татко — въздъхнах.