— Защо не ми позволи да се обадя? — разхленчи се тя. — Ами ако започне да буйства? Аз нямам право да рискувам живота си. Още не съм изпълнила дълга си към природата.
— Какъв дълг? — учудих се и раздразнено махнах с ръка. — Не ме прекъсвай! Значи тъй, мисля, че Сева изобщо не е луд, нито пък е сомнамбул. Впрочем ти кога се запозна с него?
— Някъде около два месеца преди смъртта на татко. Точно така. Татко лежеше в болницата, а ние със Сева се срещнахме там. Той ходеше на посещения при някакъв свой приятел, който си бе счупил нещо — или ръката, или крака. Една седмица се срещахме съвсем случайно, а след това… Не бива да ме кориш — бях толкова нещастна, понеже татко бе много болен, а не искаше да се лекува. От любов към нас той би могъл да се постарае да поживее малко по-дълго, само че татко винаги е бил егоист, но аз не казвам това, за да те обидя. И ето какво стана.
— Всичко съвпада — кимнах, след като помислих още малко. — Сева търси наследството.
При думата наследство лицето на Рита се изопна и придоби страдалческо изражение.
— Какво имаш предвид? — попита тя, като едва успяваше да се овладее.
— Не исках да ти казвам, за да не те разстройвам напразно, но чичо Витя смята, че е възможно татко да е оставил някъде около триста хиляди долара. — Съвсем умишлено намалих сумата, но въпреки това очите на Рита запламтяха с нездрав блясък. Под прозореца ни имаше улична лампа и на нейната светлина очите й засияха като два сапфира, устните й се разтвориха и тя започна да диша много забързано или, казано с две думи, това състояние означаваше, че при нея са налице всички признаци за вълнение.
— Триста хиляди долара ли? — реши да уточни тя, преди да припадне, и чак след това се стовари на възглавницата. Всъщност припадъкът й не продължи дълго. Рита първо отвори едното си око, сетне — другото и ме погледна в лицето с плаха надежда. — Шегуваш ли се? — попита жално.
— Ако трябва да съм честна, сумата, която посочи чичо Витя, беше дори по-голяма.
— Не, ще полудея! — простена Рита. — Толкова пари… А къде са?
— Нямам представа — свих рамене. — Лично аз много се съмнявам, че изобщо съществуват. Но освен чичо Витя, и други хора биха могли да решат, че тези пари са реалност.
— Чакай малко! — навъси се Рита. — Значи онази гадина търси нашите пари в кабинета на татко, така ли?
— Мисля, че не пълзи там току-така. Може би се надява, че ще намери тайник…
— Ами ако вече го е намерил? — Рита скочи от леглото и се хвърли към вратата, а аз едва успях да я сграбча за пеша на халата й.
— Какво смяташ да правиш? — попитах я шепнешком, но строго.
— Как какво? Първо ще претърся този негодник, за да видя дали не е отмъкнал нещо. А след това хубавичко ще го разпитам.
— Мислиш ли, че ще успееш?
— И още как… че за триста хиляди долара аз мога да… направя много неща.
— Може би не бива да бързаме? Татко едва ли е скрил парите в кабинета си. Баща ми се страхуваше от конфискация на имуществото, нали знаеш, че имаше тази натрапчива идея. Което означава, че парите са там, където не може да бъде извършена конфискация.
— Боже мой — зашепна Рита и се хвана за сърцето, — зная къде са! Под ябълката. Точно така. Татко посади ябълката със собствените си ръце. И защо му трябваше да сади ябълка? Освен това тя изсъхна. А пък татко много се ядоса. Обличай се! Отиваме на вилата.
— Сега ли? — сащисах се аз.
— Разбира се.
— Ами Сева?
— Ох, по дяволите, само той ни липсваше! Сева не знае за ябълката, така че парите са в безопасност до сутринта, а пък утре ще намеря начин да се отърва от този тип. Завинаги.
— Виж какво — започнах с въздишка, — лично у мен наличието на тези пари предизвиква съмнение. Хайде да не правим резки движения, докато не се убедим, че те съществуват. Нека Сева да порови в бюрото на баща ми. Естествено татко би се възмутил от това, но той няма да причини кой знае каква вреда. А ти наблюдавай младежа, защото, току-виж, оказало се, че знае нещо за парите.
— Да го наблюдавам, докато търси парите, така ли? А когато ги намери… Ще започна да го наблюдавам още сега. — Рита се понесе към вратата, като се стараеше да ходи на пръсти, но внезапно се върна, сграбчи ме в горещите си обятия и ме разцелува. — Маня, никога няма да забравя това. Ти си истински приятел. Можеш да разчиташ на мен. Никога не си била скръндза и това, че не скри от мен информацията за нашето общо богатство…
— Още не сме намерили нищо — напомних й, опитвайки се да разхлабя хватката на ръцете й.
— Това не е важно — завъртя глава тя. — Дори и нищо да не намерим… пак съм ти благодарна. Хубаво е да знаеш, че до теб има близък човек. А този мерзавец… — Рита размаха юмрук в празното пространство. И на мен най-неочаквано ми дожаля за Сева.