— Може би той просто не е искал да ти вдъхва напразни надежди. И ако намери нещо, непременно ще ти каже.
— Как ли пък не, ще ми каже! — изсумтя Рита. — Човек не бива да има вяра на никого. Разбира се, ти не влизаш в сметката. Добре, няма да правим резки движения, но постоянно ще го държа под око. Не се тревожи: докато това зависи от мен, парите ни са в пълна безопасност.
Кимнах в знак на съгласие и Рита напусна стаята ми. Полежах известно време с отворени очи и се вслушвах в шумовете, но в апартамента цареше тишина. Представих си как Сева пълзи из кабинета на татко, а Рита го наблюдава през пролуката, подсмихнах се и се свих на кълбо. Вкъщи всички бяха заети с нещо и това беше добре — точно така трябваше да протича животът.
Рита ме събуди в осем сутринта. Не стига че бях решила да си поспя до девет, но се изненадах и от факта, че самата тя, която страхотно обичаше да си поспива, бе така подранила.
— Маня, той замина! — съобщи ми, ужасена, тя.
— Кой?
— Сева. Току-що.
— Скарахте ли се?
— Не. Нали ти реши, че не бива да правя резки движения.
— Тогава какъв е проблемът?
— Маня, той каза, че отива по работа. А каква работа би могъл да има този малоумник? Никога не е имал никаква работа. Ами ако внезапно е открил нещо и сега е тръгнал по топлите дири на нашите пари?
— Тъй — отбелязах с тежка въздишка, — усещам симптомите на треска за злато… — И страшно съжалих, че вчера разказах на Рита за предполагаемото наследство. Това бе краят на спокойния ми живот. — Но нали той и преди е заминавал нанякъде — отправих справедлива забележка, след която Рита отбеляза нещо не по-малко справедливо:
— Да, но тогава това не изглеждаше подозрително. Маня, искам да отида на вилата и да погледна ябълката. Снощи сънувах едри банкноти, но не помня дали това е на хубаво или на лошо.
— Да отидем на вилата — свих рамене, — само че не се увличай, за бога. Честно казано, не вярвам, че татко ни е оставил нещо, в смисъл че ако беше оставил, щеше да ни каже.
— Той почина най-ненадейно за нас… както и за себе си. Когато замина, за да се поразсее малко, изобщо не се канеше да умира — това беше очевидно. И по тази причина не е имал възможност да ни каже каквото и да било. Татко нямаше доверие на телефоните. Слушаш ли ме?
— Разбира се.
— Видът ти е отсъстващ. Наш дълг пред покойния е да намерим тези пари. Татко ще се обърне в гроба, ако ги намери някой друг.
— Няма съмнение, че е точно така — не можех да не се съглася аз, тъй като познавах характера на баща си.
— Ще ти направя закуска — разбърза се Рита. — А през това време ти се приготви.
Ние успяхме да закусим, но с пътуването ни до вилата стана засечка. Първо Рита се обади на любимия си по мобилния телефон, оказа се, че Сева е зает с някаква важна работа — той не уточни с каква, — но й обеща да се върне към обед.
— Мошеник! — измърмори Рита, след като остави слушалката.
Аз още дори не бях успяла да се съглася с това, когато се разнесе звънът на телефона и мъжки глас любезно се осведоми дали ще може да разговаря с мен.
— Разбира се — съгласих се великодушно.
— Аз съм стар приятел на вашия баща, бог да го прости, дълго време ме нямаше тук, върнах се едва вчера и научих скръбната вест.
— Да — съгласих се отново, изпълвайки гласа си с тъжни нотки. — За нас загубата е незаменима.
— Точно така — увериха ме от другия край на кабела. — Манечка… ще ми разрешите ли да ви наричам така? Спомням си времената, когато седяхте на коленете ми и бяхте едно толкова прекрасно дете, а вашият баща ви наричаше галено Манечка… — Той въздъхна тежко, аз подсмъркнах и веднага се почувствах като истинско сираче. Рита, която бе доближила ухо до слушалката от другата й страна, стисна ръката ми и прошепна през сълзи:
— Дръж се…
Подкрепена духом от усещането за близко рамо, аз успях да отвърна:
— Благодаря ви за добрите думи…
— Маня — продължи мъжът, след като се покашля, — бих искал да посетя гроба на моя скъп приятел. Можете ли да ми отделите два часа от времето си?
— Разбира се — отвърнах оживено. — С удоволствие ще ви закарам на гробището, тоест исках да кажа…
— Да-да, разбрах. Извинете, забравих да ви се представя. Генадий Петрович Севрюгин, можете да ме наричате просто чичо Гена.
— Много ми е приятно.
— Съдейки по всичко, вие не ме помните — отбеляза със съжаление той.
— Извинете — не намерих какво да отговоря аз, но той направи едно твърде оптимистично заключение:
— Сигурен съм, че ще се сприятелим. За мен дъщерята на моя любим приятел е като моя собствена дъщеря.