— Чичо Гена… — изсумтя Рита, след като аз се сбогувах със Севрюгин. — Тази поява не ти ли се струва подозрителна?
— Нали се канехме да ходим на вилата? — напомних й.
Вилата се намираше на около двадесет и пет километра от града, в тихо и живописно място. Двуетажната дървена къща се издигаше на брега на едно езеро и бе заобиколена от висока ограда. Когато душата на татко жадуваше за спокойствие и тишина, той идваше тук. Но в момента тук нямаше дори и помен от спокойствие.
Трябва да отбележа, че ние с Рита не изпитвахме никакъв интерес към вилата, тъй като бяхме напълно урбанизирани хора, и след смъртта на татко изобщо не се бяхме отбивали тук. Ала някой очевидно не бе лишил вилата ни от внимание. Това стана ясно още щом минахме през портала. Симпатичната поляна пред къщата изглеждаше така, сякаш бяха провеждани военни учения. Наоколо имаше буци пръст, ями и нещо, което подозрително напомняше за траншеи. Мраморните плочи бяха извадени и струпани пред къщата. На изтръгнатите от земята храсти явно не им бе съдено да живеят дълго. Рита внезапно се разкрещя, хукна зад къщата, където татко бе разположил градината, и скоро оттам се разнесоха сърцераздирателни стонове. Аз огледах със съмнение ландшафта и тръгнах към градината, където заварих Рита да стои на колене пред една дупка и да лее горчиви сълзи. На две крачки от нея се търкаляше изсъхнала пръчка, която явно доскоро е била ябълкова фиданка. Това, което видях в градината, вече не ме учуди, защото положението бе същото като на поляната пред къщата.
— Ограбени сме! — обяви Рита и вдигна към мен обляното си в сълзи лице. — Възможно ли е подлецът Сева да го е извършил?
— Това е работа на цяла бригада, която се е трудила тук минимум една седмица — отбелязах аз и още веднъж се огледах.
— Но ако не е Сева, тогава кой го е направил? — стресна се Рита и мигом стана. Аз дипломатично свих рамене. — Мислиш ли, че може да е работа на някой абсолютно непознат човек? По-добре ще е, ако го е сторил Сева — него поне можем да го проследим, но ако и представа си нямаме кои са тези негодници… Ограбени сме! — завърши страдалчески тя. — Вече съм почти сигурна, че татко е скрил парите под ябълката, не случайно тя изсъхна.
— Хайде да влезем вътре — предложих й, защото ми се струваше глупаво да стоя в градината сред буците пръст, ямите и мъртвите растения.
Но къщата също не ни зарадва. Вратата беше затворена само с райбер, бравите бяха строшени, и то — безмилостно. Мебелите изглеждаха така, сякаш чакат да бъдат изхвърлени, лампериите от стените бяха свалени, камината — разрушена, а подовете — изкъртени.
— Какво ще кажеш за това? — навъси се Рита, докато се оглеждаше.
— Хубавичко са се повеселили — подсвирнах аз. — Ама че кретени!
— Ако са намерили нещо, значи не са чак такива кретени — отбеляза мащехата ми.
— Кретени са — казах убедено. — Татко никога не би скрил нищо в стените, камината и столовете. Не би го заровил и в земята. Тъй че напразно са се старали толкова.
— Тогава къде според теб би могъл да го скрие? — попита с надежда Рита.
— Там, където не биха го намерили в случай на конфискация.
— А къде няма да търсят в случай на конфискация? — не ме разбра тя.
Свих рамене:
— Извикай ченгетата, вилата е застрахована, за този погром трябва да получим пари.
— Имаме нужда от пари — закима в знак на съгласие Рита и набра номера на милицията.
Оставих мащехата си да се оправя с ченгетата, върнах се в града с една маршрутка, най-сетне прибрах колата си и потеглих към къщи, като се чудех дали трябва да се обадя на Севрюгин сега, или да отложа тази работа за утре.
Макар че вече наближаваше обед, Сева го нямаше вкъщи, но това изобщо не ме огорчи. Включих чайника, ала в този момент на вратата се позвъни. Отворих я чак след третото позвъняване и открих на прага си двама здравеняци с толкова колоритна външност, че ми беше достатъчно само да ги погледна, за да ми изтръпнат всичките зъби. Когато татко беше жив, той непрестанно ми повтаряше: „Преди да отвориш вратата, погледни през шпионката.“ Този път не се възползвах от съвета на своя родител и много скоро съжалих за това.
И тъй, пред прага ми стояха двама типове. Първият беше широкоплещест, сериозен, с белег на челото и венец от руси коси на главата, а ръцете му, които приличаха на каменарски чукове, бяха скръстени под корема. Беше разкрачил крака на нивото на раменете си и носеше панталони със свободна кройка и извадена отвън риза. Всяко предложение, което би могло да дойде от тип с подобно телосложение, можеше да бъде посрещнато единствено с радостното: „Разбира се, с удоволствие.“