— Не. Ако ги бях видяла, те щяха да убият и мен — това е азбучно положение.
— Какво? — сепна се Вася.
— Ами по принцип грабителите се стараят да не оставят живи свидетели, а в този случай имаше и убийство. Тъй че на тях всеки свидетел им е излишен, което означава, че страхотно ми провървя.
— Знаеш ли какво, може пък да си запомнила нещо? Татуировка на ръката, глас… може някой от тях да е фъфлел например?
— Ами не съм, май че нямаше нищо такова. Честно казано, страшно се изплаших и изобщо не ми беше до татуировките им.
— А ако ти доведем тези кретени, ще познаеш ли гласовете им?
— Ами… мога да се опитам, разбира се — отвърнах аз, за да не ги разочаровам, — само че не ги водете тук, защото мащехата ми е много нервна и това едва ли ще й хареса. Тя се бои до смърт от грабители и от сутрин до вечер ми набива в главата: „Слагай веригата на вратата, слагай веригата на вратата!“
— То си е така — каза Вася, а Вадим кимна в знак на съгласие. — Абе ето ти един телефонен номер, ако случайно си спомниш нещо и изобщо…
— Аз също ще ви запиша номера на моя мобилен телефон — зарадвах се на споходилото ме щастие, тъй като осъзнах, че се канят да си тръгнат.
Разменихме си телефонните номера и закрачихме дружно към изхода. Още не бях успяла да докосна бравата, когато вратата сама се отвори и на прага се появи Сева. Той ме погледна без особено желание, избоботи нещо, което слабо наподобяваше поздрав, очите му се преместиха към посетителите ми и приятелят на моята мащеха промени изражението на лицето си, в смисъл че промените бяха толкова поразителни, че ги забелязах не само аз, но и моите гости. Те се навъсиха и спряха, а Сева с леко заекване каза:
— Какво става тук?
— Не разбрах? — рече Вася.
И имаше право, защото аз също нищо не разбирах, а много ми се щеше…
В това време Сева се съвзе, и то до такава степен, че престана да заеква.
— За какъв дявол сте се домъкнали тук? — възмутено попита той. — Имам на разположение три денонощия и искам през това време да ме оставите на мира.
— Добре бе, пич — кимна му Вадим, — само недей да се вълнуваш.
— А сега се измитайте оттук! — умопомрачи се напълно Сева от собствената си смелост.
Трябва да призная, че аз дори се изпълних с уважение към него.
— Както кажеш — съгласи се Вася и гостите напуснаха апартамента ни.
Те едва бяха успели да затворят вратата, когато Сева се хвана за главата, после — за сърцето, сетне простена, повтори на два пъти: „О, боже!“ и чак след това обърна внимание и на мен.
Не че жадувах кой знае колко за това, но странното поведение на Сева предизвика у мен известен интерес и аз попитах:
— Станало ли е нещо?
— С мен ли? — изплаши се Сева. — Нищо ми няма.
— Малко си нервен.
— Теб какво те засяга? Тези типове… отдавна ли дойдоха?
— Преди половин час.
— Мен ли чакаха?
— Според мен — не.
— Тогава какво правеха тук? — ядоса се Сева.
— Разговаряха с мен.
— С теб ли?
— Естествено че с мен, след като вкъщи бяхме само аз и те.
— За какво си говориха с теб?
— Не, ама това наистина на нищо не прилича! — възмутих се. — Според теб човек няма ли за какво да говори с мен?
— Маня, за какво те разпитваха, за мен ли? — почти нежно зашепна Сева.
— Ни най-малко! Питаха ме за чичкото, когото убиха в кафенето, когато ме взеха за заложник.
Това съобщение направи наистина поразяващо впечатление на Сева.
— Значи тези типове те разпитваха за него, така ли? А защо?
— Откъде да зная! Те са от охраната на заведението. Поне така ми казаха.
— По дяволите! — извика Сева.
Реакцията му малко ме изненада, защото не ми беше ясно какво отношение можеше да има всичко това към Сева.
В крайна сметка се наложи да му предам разговора, който проведох с гостите си. Той ме изслуша внимателно, след това изпадна за малко в размисъл, а сетне попита:
— Давала ли си на някого ключовете от гаража?
— Не съм. Откъде-накъде ще давам на някого ключовете от гаража?
— Припомни си, може някой да те е помолил за нещо, може да си се върнала за нещо?
— Ами… може.
— С кого се върна? — наостри уши той.
— Кога? — опитах се да уточня.
Изглежда, Сева наистина беше смахнат, защото ни в клин, ни в ръкав внезапно се покри с червени петна и се разкрещя:
— Идиотка, мамка ти! Кой беше в гаража?
— Я върви на!… — бе моят отговор, след което започнах да притоплям обеда.
Сева изчезна за известно време от погледа ми, а когато отново се появи, вече изглеждаше почти спокоен и само бузата му леко потрепваше.
— Маня, от колата ми е изчезнала ценна вещ. Тя ми трябва. Искам да зная кой е бил в нашия гараж.