— А какво е изчезнало? — намръщих се.
— Не е важно! — махна с ръка той. — Имало ли е чужд човек в гаража през последните два дни?
За да спечеля време, съсредоточих се изцяло върху избора на програма на микровълновата печка. Ако Сева не ме бе нарекъл идиотка, най-вероятно щях да си призная, че съм използвала колата му, защото по природа съм честно момиче, но да ти кажат, че си идиотка, не е като да ти кажат, че си сакател или наказание божие; както и да го въртиш, идиотка звучи направо страшно обидно, та затова не бързах да направя признание пред него.
— Ценната ти вещ от гаража ли е изчезнала или от колата ти?
— От колата — отвърна той след кратък размисъл.
— Тогава защо си решил, че са я откраднали от гаража? Може да са я откраднали някъде навън?
— Нищо подобно. Аз докарах колата, оставих я в гаража и повече не съм я ползвал, а днес, когато онази вещ ми потрябва, се оказа, че я няма в колата.
— Кой глупак оставя ценни неща в колата си? — поклатих глава, като по този начин си отмъстих за идиотката.
— Забравих я — с кого не се случва!
— Потърси я по-добре, може да се е търкулнала под седалките?
— Тя не може да се търкулне под седалките.
— Коя тя?
— Ох, по дяволите! — измърмори Сева и отново се покри с петна, а на мен ми стана ужасно интересно какво му бяха откраднали. — Къде е колата ти? — попита изведнъж.
— Долу, пред блока.
— Аха, да… Рита случайно да е вземала моята кола?
— Тя си има своя.
— Като че ли не зная…
— Какво си се лепнал за мен? — възмутих се. — Кажи какво е изчезнало и ще го потърсим заедно.
Предложението ми изобщо не го вдъхнови, той се изниза от кухнята, а след половин час излая от дъното на апартамента:
— Къде е Рита?
— На вилата. Ограбили са я.
— Какво? — Сева отново се появи в кухнята — тъкмо когато дояждах обеда си.
— По-точно свалили са ламперията от стените, изскубнали са храстите, а също така са изровили и ябълката на татко.
— По дяволите!… — Сева се потресе, след което се стовари във фотьойла и се вторачи в мен. — На кого му е притрябвало да прави това?
— На хулиганите — свих рамене в отговор.
— А защо им е на хулиганите да изравят ябълката? Знаеш ли какво? — покашля се той и заговори с поверителен тон: — Казват, че баща ти е бил богат човек, така ли е?
— Едва ли. При начина на живот, който водеше, трудно можеше да се натрупа каквато и да било прилична сума пари. При всички случаи татко не би скрил парите на вилата, в апартамента или в гаража.
— Защо? — въодушеви се внезапно Сева.
— Защото там могат да ги намерят. Най-много от всичко на света татко мразеше думата конфискация.
— Да, да, да — закима Сева. — Ами точно така… Излиза, че напразно са ровили.
— И ти недей да пълзиш повече с фенерче в устата — въздъхнах аз. — Само плашиш Рита, защото тя си мисли, че това е татко, а пък има слаби нерви.
Сева понечи да каже нещо, но стана и бързешком излезе, без дори да отвори уста. Общо взето, бях доволна от себе си, тъй като се надявах, че Сева ще изгуби желание да нанася вреди на стените в нашия апартамент, тъй като ние все пак живеехме тук, а пък не разполагахме с пари за ремонт. Сега вече можех да си обясня и неочакваното джентълменство на Стас — явно докато колата бе на ремонт, той и приятелят му бяха откраднали нещо от нея. Сева казваше, че било ценно, макар че можеше и да лъже. Но най-вероятно то наистина бе ценно, затова и Стас не искаше да вземе пари от мен, пък и на това отгоре много се притесняваше да не би Сева да разбере, че съм ползвала колата му. Някои хора направо нямат никаква съвест… Интересно — какво ли е имало в колата?
В този момент си спомних как Костя каза по телефона нещо от сорта на: „Трябва да видиш това“ — и Стас хукна към него. Значи точно те са го откраднали. Дали пък да не се обадя на Стас и да не поискам да ми върне въпросната ценна вещ?
Но при мисълта за обаждането се намръщих, защото нямах абсолютно никакво желание да разговарям с този тип. Ала ми беше жал за Сева, защото тази негова вещ наистина можеше да е ценна.
Докато се чудех какво да направя, Рита се върна. Тя имаше измъчен вид и се опита да ми разкаже епопеята с ченгетата, но Сева развали всичко, като изскочи от стаята и изкрещя:
— Вземала ли си колата ми?
— За какъв дявол ми е колата ти? — ядосано отвърна Рита.
— Откраднали са му някаква ценна вещ — съобщих й поверително.
— Интересно — каква? — подхилна се тя. — Доколкото ми е известно, той има само една вещ, която представлява някаква ценност, но и това е доста съмнително, особено напоследък.
— О, господи! — забели очи Сева. — Кой каквото си има на акъла, все за него говори, а на теб само едно ти се върти в главата…