— Точно така, не отричам. На моята възраст това е задължителна съставна част от здравословния начин на живот. Нали ти показах списанието, там беше написано точно така…
— Задължително ли е да обсъждаш това точно сега? — приплака Сева.
— Ти сам повдигна темата.
— В колата си имах една вещ. За вас тя не представлява никаква ценност, но за мен е.
— Много интересно — изсумтя Рита — каква ли ще да е тази вещ?
— Няма значение! — отсече Сева. — Искам да зная дали някой от вас…
— Чакай малко — прекъсна го Рита, — имам чувството, че нещо ни баламосваш. Тази вещ голяма ли беше или колкото главичка на карфица?
— Тежеше някъде около половин килограм — бързешком отвърна Сева.
— И къде беше сложен този половин килограм? Ти ходи да миеш колата си и ме взе със себе си. Така ли беше?
— Е… — съгласи се Сева, а лицето му помрачня.
— Поиска да измият и купето, така ли беше? Там нямаше никакви вещи, освен чантата ми, но тя не влиза в сметката. Ти ги помоли да почистят багажника с прахосмукачка, така ли беше?
— Така беше. — Гласът на Сева бе едва доловим.
— Ценната ти вещ беше ли там?
— Не.
— Добре. Върнахме се заедно в гаража, заключихме колата и ти взе ключовете. Тогава къде си оставил ценната си вещ?
Сева се опита да каже нещо, помръдна устни, рязко се обърна и излезе от стаята.
— Само се чуди за какво да се заяжда — отбеляза Рита, гледайки подире му. — Ценна вещ… лотариен билет от миналогодишния тираж. Лъже като циганин.
— Може наистина да е имало нещо вътре… — застъпих се за Сева.
— Тогава къде се е дянало? Нали ти казах, че ходихме да мием колата му заедно и не си спомням там да е имало някакво си половин кило. Слушай, а какво може да се мери в килограми? Нали това не могат да бъдат пари?
— Не могат. Парите се мерят в пачки — демонстрирах ерудиция аз.
— Истинска лудница! — коментира събитията Рита след кратко мълчание и също излезе от стаята, а аз се замислих. Щом Рита бе толкова сигурна, може би в колата наистина не е имало нищо и Стас няма отношение към кражбата.
Премислях положението и така, и иначе, но не можах да стигна до никакъв извод. Мисълта за Стас неусетно ме напусна и на нейно място се появи мисълта за неотдавнашните ми гости, а от тях плавно преминах към мисълта за паспорта си. До този момент Слава не ми се, бе обадил и не ми бе съобщил какво става с моя многострадален документ. Освен това нямаше да е зле той да научи за онези типове, имам предвид днешните ми гости, и по някакъв начин да бъде склонен да направи чистосърдечни признания.
Приготвих се набързо и отидох у Слава, но той не си бе вкъщи и колкото и да натисках бутона на звънеца, резултат нямаше. Страшно се ядосах и изругах, сетне реших да му оставя бележка, но се оказа, че нямам в себе си нищо за писане, а пък не ми се щеше да моля съседите за услуга. Върнах се в колата си и там ме застигна звънът на мобилния ми телефон.
— Маня ли е? — поинтересува се с меден глас Севрюгин — най-добрият приятел на покойния ми баща, ако можеше да се вярва на думите му. — Как сте с времето? Дали не бихме могли да отидем на гробището? Още сега?
Неговата нестихваща мъка по починалия събуди уважението ми и реших да се притека на помощ на човека.
— Добре. Къде ще се срещнем?
— Знаете ли къде се намира ресторант „Шансон“, на улица „Гвардейска“? Чакам ви с нетърпение.
Генадий Петрович прекъсна връзката, а аз свих рамене в недоумение, тъй като не можех да разбера защо, след като се канехме да идем на гробището, трябваше да се срещаме в ресторант? Или пък може би човекът искаше да помене татко? Реших да не си блъскам главата над този въпрос и се обадих на Рита.
— Приятелят на татко на име Севрюгин жадува да иде на гробището и да посети гроба му.
— Ти ще идеш ли с него?
— Разбира се.
— Тогава може би да дойда и аз? Честно казано, татко ми липсва и ми се ще да се убедя, че поне някъде съществува, абе нали ме разбираш…
Честно казано, нищо не разбирах, но не се впуснах във възражения.
Разбрахме се да се срещнем пред ресторанта, аз поех към улица „Гвардейска“, размишлявайки пътьом върху думите на Рита, и изведнъж започнах да схващам някои неща.
Още щом завих от булеварда, забелязах колата на мащехата си, паркирана зад един чисто нов мерцедес, а до него стоеше някакъв здравеняк с бръсната глава и толкова зорко се оглеждаше на всички страни, че у мен се породи желание да продължа нататък, без да спирам, и да забравя за ресторанта.
Ала ми се наложи да се откажа от тази идея. Рита излезе от BMW-то си и аз спрях.