— Къде са? — приближи се и ме попита тя.
— Сигурно са в ресторанта — отвърнах и ние влязохме вътре.
Веднага щом се появихме в малкото преддверие, до нас някъде отстрани дотича млад мъж и попита с поклон:
— Вие ли сте Мария Анатолиевна?
— Тя е — посочи ме с пръст Рита, понеже той се обърна към нея.
Завихме по коридора, в дъното на който имаше врата, младежът я отвори и ние влязохме в малка зала, където бяха разположени три маси. Край едната от тях седяха двама мъже, единият от които беше висок и слаб, а другият — як, с едро лице и мрачен поглед.
— Здравейте! — започнах неуверено. — Аз съм Маня, вие, тоест някой от вас ми се обади по телефона — добавих, гадаейки наум на кого от тези типове съм седяла върху коленете.
— А пък аз съм Генадий Петрович — обяви с плътен бас здравенякът.
Честно казано, малко се смутих, защото външността му изобщо не съответстваше на образа на татковия приятел, който си бях изградила след телефонния разговор с него, пък и гласът му просто не бе неговият.
— Моля, заповядайте на масата — предложи с меден глас дългучът и аз се досетих, че съм разговаряла с него, тъй като този глас не можеше да се сбърка с ничий друг. — Толкова ни е приятно да видим дъщерята на нашия скъп приятел — продължи да пее дългучът, а аз попитах:
— И вие ли сте приятел на баща ми?
— Да-да — енергично закима той, а здравенякът се навъси — или в знак на съгласие с въпросното твърдение, или пък по друга причина, — след което най-ненадейно заяви:
— Това е моят адвокат Богдан Семьонович Матюшин.
Богдан Семьонович се поклони, сетне и двамата се вторачиха в Рита.
— Аз съм вдовицата — скромно каза тя. — Радвам се, че ни посетихте — добави Рита немного на място, понеже се развълнува. Рита винаги се вълнуваше, когато си спомняше за моя родител, а пред непознати направо не можеше да се сдържа, тъй че и сега попи очите си с носна кърпичка и довърши: — Скъпият ми покоен съпруг много ми е разказвал за вас.
— Какво ви е разказвал? — сепна се здравенякът. Въпросът завари Рита неподготвена. Бях сигурна, че днес тя за пръв път бе чула за съществуването на Севрюгин, тъй като татко не обичаше да споделя каквото и да било, пък и никога не бе имал приятели, ако не се броеше чичо Витя, с когото дълги години бяха работили рамо до рамо и когото баща ми неизменно наричаше мошеник и крадец. Но въпросното обстоятелство не смути мащехата ми и тя успя да излезе достойно от положението.
— Много хубави неща — отвърна лаконично Рита. Здравенякът помисли малко и кимна в знак на съгласие.
— Разрешете ми да ви поднеса моите съболезнования — закаканиза Богдан Семьонович, хвана ръката на Рита и леко я стисна.
— Благодаря. В този труден момент, когато останахме без тъй обичния ни баща и съпруг и буквално без средства за съществуване, грижата на неговите приятели за нас е особено ценна.
Двамата приятели на баща ми се спогледаха, а аз сграбчих ръката на Севрюгин, разтърсих я и казах:
— Спомних си кой сте — вие ми подарихте конче за рождения ден. Още си го пазя.
— Конче ли? — шашардиса се той, но тутакси добави: — Да, да, точно така — конче.
На това място човек просто нямаше какво да каже за него, освен че той бе истински мошеник. Настанихме се край масата и Богдан Семьонович се зае да ни гощава.
— Разкажете ни как се случи нещастието, което ни сполетя — помоли той, след като пихме в памет на татко. — Как почина нашият приятел? След дълго и тежко боледуване, така ли?
— Не — скръбно поклати глава вдовицата. — Просто изгоря. Тъй да се каже — за един миг. — След което прочувствено разказа за кончината на баща ми.
Севрюгин слушаше внимателно. Малките му вдлъбнати очички мяткаха сърдити и недоверчиви пламъчета.
— В затворен ковчег ли го погребахте? — крайно заинтригуван, попита той. — Значи няма никакви гаранции, че вътре е точно баща ви, така ли?
Богдан Семьонович леко се покашля, а Севрюгин се намуси. Рита отвори уста и остана така в продължение на цяла минута, а сетне в дълбините на съзнанието й се породи един въпрос:
— Да не би да мислите, че са ни изпратили някого друг вместо него? О, господи… сигурно затова се чувствам толкова неспокойно. И татко ми се появи на два пъти, като че ли не беше на себе си и страшно много ми се кара. И защо ли постъпва така? Погребението беше на високо равнище, венците и всички необходими атрибути бяха много стилни, той беше облечен с костюм за хиляда и петстотин долара — специално го поръчах и татко би трябвало да е доволен… Естествено ако онези мошеници са сложили в ковчега просто някой, който им е бил подръка, а не него, тогава възмущението на татко е обяснимо, защото сме прахосали толкова много пари за съвсем случаен човек. Татко не одобряваше безсмисленото харчене на пари… Но ако са ни пробутали някакъв чужд човек, тогава къде е татко? Значи лежи някъде изоставен и ми се сърди… Маня, спешно трябва да проверим този въпрос — обърна се към мен тя и най-сетне млъкна.