— Докараха татко от чужбина — напомних й аз, — там си имат ред и щом в документите беше написано неговото име, значи в ковчега е бил точно той.
— А тогава защо татко ми се скара? — усъмни се Рита.
— Твоите стилни венци може да не са му харесали. Или пък костюмът. Освен това той бе консервативен човек, а ти носиш деколтета до пъпа.
На това място Богдан Семьонович се покашля и ние тутакси обърнахме погледи към него.
— А-а… вие споменахте, че нашият скъп приятел ви е оставил без средства. Как да разбираме това?
— Буквално — въздъхна Рита и започна надълго н нашироко да описва несгодите ни.
Севрюгин слушаше и нервно мърдаше ръце. А щом стана дума за ръцете му, трябва да отбележа, че те изглеждаха доста забавно. Късата и широка горна част на ръката му бе изцяло покрита с татуировки до самите пръсти. Сред тях имаше гирлянди от някакви екзотични растения, името Гена, един кинжал, още някакви букви, от които не се получаваше никаква дума, а като венец на всичко върху безименния му пръст се мъдреше череп с кръстосани кости отдолу. Нещо ми подсказваше, че Генадий Петрович беше преминал през сурова житейска школа.
А ръцете на Богдан Семьонович изглеждаха съвсем различно. Бяха тънки, бели и костеливи. Очичките му пък постоянно сълзяха. Отначало си помислих, че това е заради мъката му по нашия татко, но сетне установих, че е в резултат на някаква болест, подобна на конюнктивита.
Рита завърши повествованието си за нашата бедност, сграбчи ръцете на татковите приятели и се поинтересува:
— А вие женени ли сте? — Погледът й се плъзна от Севрюгин към Богдан и след това отново се върна на Севрюгин.
Той се покашля и се опита да изскубне ръката си, но това не му се удаде, тъй като Рита я стискаше здраво.
— Аз съм вдовец — обяви Богдан Семьонович, — изхранвам три деца, старата си майка и сестра си, която е инвалид.
Рита веднага пусна ръката му.
— Аз не съм женен — мъчително изговори Севрюгин и Рита с две ръце се вкопчи в неговата ръка.
— Трябва да се ожените! — твърдо заяви тя. — Мъжът може да се почувства като пълноценен човек само по време на брака. Без женска грижа, внимание и в крайна сметка — без нежност и ласки мъжът вехне и съхне… Цветът на лицето ви нещо не ми харесва. Имате ли проблеми с черния дроб? Трябва да идете на лекар, но най-важното е да спазвате диета. Правилното хранене е в основата за доброто здраве.
— Много добре се чувствам — ядоса се Севрюгин.
— И моят скъп съпруг казваше точно така — отбеляза с горчива ирония Рита, — а сега ние се каним да го посетим на гробището.
— Да, впрочем вече е време да тръгваме — напомних им аз.
Мъжете с готовност станаха, Богдан плати за почерпката, ние излязохме навън, придружени от един младеж, който дежуреше до вратата, и тогава се разбра, че мерцедесът пред ресторанта е на Севрюгин. Не се изненадах от това, но фактът заинтригува Рита.
— Това вашият мецедес ли е? — нервно попита тя. — S-клас, нали? С кожени седалки и климатик… — Рита набързо изброи всички достойнства на колата, а Севрюгин само кимаше в знак на съгласие. В погледа му първо се появи учудване, после потрес, а накрая всичко завърши с възхищение.
— Вие сте много добре ориентирана в тези неща — отбеляза той, когато Рита най-сетне млъкна.
— Цял живот съм си мечтала за такава кола. Но сега, когато тялото на моя съпруг почива в земята… — Тя изтри една сълза и се вмъкна в BMW-то си, а аз се потътрих към моята кола.
В този час на деня гробището беше пусто, тишината бучеше в ушите и навяваше меланхолично настроение. Ние тутакси се натъжихме, посърна дори и Севрюгин, въпреки че до този момент имаше доста оптимистичен вид. Стигнахме до гроба на татко и помълчахме около две минути. През цялото това време Севрюгин шареше с поглед по купчината пръст, сякаш се опитваше да открие нещо. Стилните венци вече бяха увехнали, а дървената табелка съобщаваше, че тук почива Анатолий Вениаминович Смородин. Богдан клекна пред нея и започна да я разглежда, а след това поклати глава, сякаш бе останал недоволен от нещо.
— Какво ще кажеш? — попита Севрюгин, а Богдан сви рамене.
Рита схвана този жест по свой начин и веднага закаканиза:
— Нека това положение на нещата не ви учудва — до четиридесетия ден не бива да се слага паметник. Разбира се, сега сме в доста затруднено положение, но нашият скъп покойник няма да остане без паметник, дори ако се наложи да похарча и последната си вдовишка копейка…