— За какви копейки говорите, уважаема? — не се сдържа Боня. — Нима той не ви остави нищо?
— Остави ни две хиляди долара, които ние отдавна изядохме — обяви с готовност Рита. — Погребението беше за сметка на фирмата, Виктор не се поскъпи и това трябва да му се признае, макар че не виждам особена полза от него в бъдеще време. Той има жена, три деца и положението е напълно безперспективно.
— М-да — промърмори Севрюгин, гледайки изпод вежди Рита, за която трябва да отбележа, че точно в този момент изглеждаше страшно красива: страните й бяха поруменели, очите й горяха, а позата й излъчваше някаква премала… Богдан скромно сведе поглед, а Севрюгин благоразумно отстъпи с няколко крачки назад от тези нажежени страсти. Сега между него и Рита се издигаше гробът на съпруга й и той се почувства в относителна безопасност, а Рита тежко въздъхна.
Постояхме малко и се потътрихме към колите си. Аз набързо се сбогувах с приятелите на баща си, тъй като прецених, че няма нужда да ги съпровождам извън гробището, и се отправих към града, канейки се да навестя Слава, но сетне се отказах и се прибрах вкъщи.
— Къде е Рита? — попита любимият на мащехата ми, надничайки от кухнята.
— На гробището.
— Завинаги ли отиде там?
— Ама че чувство за хумор! — възмутих се искрено.
В този момент се прибра и Рита и попита още от вратата:
— Как мислиш, ще ни помогнат ли?
— Да търсим парите на татко ли? — изсумтях аз.
— А има ли такива пари? — намеси се Сева.
— Може и да има, но теб това изобщо не те засяга! — отвърна мащехата ми и тази реплика се превърна в началото на поредния им скандал.
Затворих се в банята и пуснах водата докрай, а звънът на мобилния ми телефон, който бях взела със себе си, ме завари там. Обаждаше се Стас и гласът му бе пълен с покаяние.
— През нощта те сънувах — започна направо той.
— Това е на дъжд.
— Не, говоря сериозно. Насън ти ми прости всичко. Май че дори ти харесвах.
— Това вече е фантастика.
— Искаш ли да обядваме заедно днес?
— Нали вчера вечеряхме заедно! Впрочем как се чувстваш?
— Нормално — учуди се на въпроса ми той.
— Кутсузлукът е заразен — добавих наставнически, — тъй че стой по-далеч от мен. — И прекъснах разговора с чувство за изпълнен дълг.
Настойчивостта на Стас ме тласкаше към размисли. Спомних си за обвиненията на Сева и отново започнах да гадая дали Стас бе отмъкнал онази ценна вещ от колата му или не. По-скоро — не я бе отмъкнал. Ако го бе направил, щеше да е по-логично да не се навира в очите ми, а той проявяваше нестихваща настойчивост. А може би хитруваше?
Напуснах банята, без да стигна до определен извод. В апартамента беше тихо, Рита не се виждаше, а Сева пиеше валериан в кухнята, застанал с гръб към мен, и шепнеше:
— Само негова работа е, няма кой друг да го направи, ама че подлец!
— С кого говориш? — полюбопитствах аз. Сева подскочи и се обърна:
— Ти ли си…
— Аз съм, разбира се. Питам те с кого говориш.
— Просто така, разсъждавам на глас.
— Вече имаш халюцинации — проявих съчувствие. — В такива случаи валерианът не помага.
— Ох… — простена Сева, хвана се за главата и изчезна. А на мен ми стана скучно.
Нощта премина неспокойно. Сева постоянно тичаше до кухнята. И ако вечерта започна с валериан, към полунощ в действие вече влезе корвалолът, който Рита редовно си купуваше, но никога не пиеше.
Сева се топеше пред очите ми, въздишаше, охкаше и вече изобщо не сваляше ръце от сърцето си. Рита не му правеше компания и това бе странно, тъй като тя бе състрадателен човек и страшно обичаше да се грижи за болни хора, дори и за мен, ако това се налагаше. Когато през нощта отидох до тоалетната, не открих Сева в кухнята, но за сметка на това видях, че кабинетът на татко свети.
— Нали го помолих да не броди нощем из апартамента! — поклатих гневно глава и отворих широко вратата.
Само че този път в кабинета тършуваше Рита. Вярно, тя не държеше фенерче в зъбите си, защото настолната лампа върху бюрото светеше, но също усърдно преравяше чекмеджетата. — Защо не спиш? — полюбопитствах. Рита подскочи, сетне въздъхна и рече:
— Ужасявам се, като си помисля, че те си стоят някъде, а ние дори не знаем къде…
— Аха — кимнах, — продължавай да ги издирваш.
— Би могла да ми помогнеш — обиди се Рита.
„Всички до един направо са откачили с това наследство — помислих си аз и се прибрах в стаята си, без да я удостоя с отговор. — Чичо Витя е прав, ще е по-добре да замина нанякъде.“