Стоях, подсмърчах, предизвиквах учудване у минувачите и посветих на това занимание близо пет минути, а след като те изтекоха, в главата ми се роди идеята да надзърна в двора. Моята чанта не представляваше интерес за грабителите, но се явяваше улика, от която беше логично да се отърват. Зарадвана от способността си да проявявам здрав разум, плахо надникнах в двора, след това вече по-уверено стигнах почти до средата му и установих, че той има още един изход, който води към улица „Киров“, където в този момент се намираше вехтият фолксваген, с който бяха избягали обирджиите. Всъщност фолксвагенът стоеше точно пред изхода на двора, под самата арка, преграждайки пътя на една тъмносиня волга, чийто шофьор отчаяно натискаше клаксона й. Впрочем от това нямаше никакъв смисъл, защото в колата нямаше никой.
Това страхотно ме въодушеви. Нямаше кой знае каква вероятност престъпниците да са взели със себе си моята чанта. Приближих се предпазливо и дръпнах вратата към себе си, тя се отвори, а шофьорът на волгата се разкрещя като откачен:
— Махни таратайката си оттук!
Това вече бе прекалено за изпилените ме нерви и по тази причина аз също изкрещях:
— Я върви на!… — И започнах да тършувам из колата, за да открия чантата си.
Посветих на това цяла минута, през която шофьорът на волгата истерично натискаше клаксона. Престанах да му обръщам внимание, тъй като страшно се разстроих, понеже чантата ми я нямаше в колата. Ама кажете ми, моля ви се, защо им беше моята чанта, която на всичкото отгоре имаше дупка и в такъв вид човек едва ли можеше да я подари на някое момиче! Слава богу, че поне бях забравила мобилния си телефон вкъщи, понеже заранта го включих да се зарежда и така и не го взех.
Седях в колата и размишлявах за своята незавидна участ, докато вратата откъм моята страна не се отвори и потният и почервенял шофьор на волгата не ме сграбчи за рамото с дивашки врясък:
— Какви ги вършиш, гавриш ли се с мен?
И в този момент настана нещо абсолютно невъобразимо. Един мъжки глас изкрещя отзад:
— Не мърдай, ръцете на врата!
И от двете страни към колата се втурнаха хора, които до един размахваха пушкала.
— О, господи! — простенах аз, а шофьорът на волгата позеленя и свря глава в раменете си.
Правичката да си кажа, притесних се много, защото появилите се току-що типове също можеха да бъдат грабители — че защо пък не? Вярно, два обира за един ден бяха множко, но при моя кутсузлук… Единственото, което ме смущаваше, беше, че в този момент тук нямаше абсолютно нищо за грабене, ако не се броеше самият фолксваген, който изглеждаше доста плачевно. Но може би те си бяха харесали волгата?
Ала в този миг стана ясно, че дотърчалите от двете ми страни мъже — успях да преброя седмина — изобщо не бяха грабители, а представители на нашата доблестна милиция. Те събориха по очи мъжа от волгата върху капака на фолксвагена, щракнаха му белезниците, а сетне се заеха с мен:
— Къде е другият?
— Не зная — врътнах глава аз.
Един от тях се надвеси над мен и ме попита със съчувствие:
— Добре ли сте?
— Разбира се, че не съм добре! — възмутих се. — Откраднаха ми паспорта.
— Какво?
— Паспорта ми. Носех го в чантата си. А те, кой знае защо, ми я отмъкнаха.
Мъжете поведоха шофьора на волгата към двора, а той тресеше глава и повтаряше:
— Ама аз с пръст не съм я пипнал, ей богу, само я помолих да махне таратайката си от пътя.
Притежателят на съчувствения глас отново се надвеси над мен и аз успях да го разгледам — беше млад мъж на около двадесет и седем години, с руса коса.
— Как сте? — полюбопитства младият мъж.
— Не зная — свих рамене аз. — Мъчно ми е за паспорта ми. Лелката от паспортния отдел ми каза, че ако пак… Ще ми дадете ли бележка, че не съм го изгубила и че всъщност са ми го откраднали?
— Разбира се, че ще ви дадем.
Първо се зарадвах, а сетне се оклюмах, защото вече бях носила в паспортната служба бележка от милицията, а също и от пожарната.
— Няма да ми повярва! — отсъдих обречено.
— Разбирам в какво състояние сте в момента — продължи русокосият, — но все пак… моля ви да си спомните накъде хукна другият престъпник.