— Виждам. — И стремително се понесе към изхода на двора, зави в пресечката, спря, а в този момент се появи и Тихонов.
До тротоара, точно срещу павилиона с табела „Списания и вестници“, беше паркирано едно старо жигули, Тихонов тръгна към него, влезе в колата и тя се понесе като подгонена. Моторът виеше, автомобилът се тресеше със страшна сила и сякаш всеки момент щеше да се разпадне, но нищо подобно не се случи и чичкото се отдалечи със скоростта на светлината, а на нас не ни остана нищо друго, освен да гледаме подире му, тъй като улицата беше съвършено пуста и нямаше начин Тихонов да не ни забележи, ако ни хрумнеше прекрасната идея да го преследваме.
Ала Стас възприе неочакваното препятствие напълно спокойно, излезе по пресечката на съседната улица и продължи да се движи нататък в същата посока, в която пое и Тихонов. На кръстовището на улица „Гагарин“ и улица „Речная“ Тихонов спря, ние също спряхме, а понеже тук движението бе доста оживено, Стас се придвижи малко напред, без да се бои, че ще бъде разкрит. Аз с любопитство зачаках да видя какво ще стане по-нататък и разочаровано въздъхнах, когато съзрях как детективът се отправи на бегом към близкия телефонен автомат.
— На кого се обажда? — попитах.
Стас нямаше как да отвърне на въпроса ми и само дипломатично сви рамене.
В това време Иля Владимирович се свърза с човека, когото търсеше, и започна да му говори, като правеше това доста емоционално. Разговорът продължи около три минути, след което той бавно се върна при таратайката си. А на близкия светофар направи завой и се понесе към кантората си. Ние го изпратихме до двуетажната развалина и продължихме нататък.
Не зная какво смяташе Стас, но аз се чувствах излъгана. Какъв смисъл имаше да преследваме някого из града, след като въпреки всичко не можехме да научим от него нищо полезно. Точно това заявих и на Стас. Той уж ми кимна в знак на съгласие, но изглеждаше потънал в мислите си, а ние продължавахме да стоим на една пресечка от офиса на Тихонов и аз започнах малко да нервнича, тъй като не можех да разбера за какъв дявол висим на това място. Трябваше или да се върнем в кантората и хубавичко да раздрусаме онзи шмекер — всички велики частни детективи биха постъпили точно така!, — или да си обираме крушите оттук.
— Стас — казах след минута, — защо стоим тук?
— Имам странното чувство — замислено ми отвърна той, — че някой ни наблюдава. Ти нямаш ли такова чувство?
— Имам чувството, че този тарикат ни води за носа.
— С тариката ще се оправим. Но ми се струва, че не само ние се интересуваме от него.
— Защо реши така? — разтревожих се.
— Трудно е да ти го обясня. Още след срещата с Головин, докато пътувахме от кафенето насам, изведнъж се почувствах кофти, като че ли някой ме гледаше в тила.
— И какво стана?
— Сега това чувство се засили.
— И какво трябва да направим?
— Мисля по въпроса.
Той мисли в продължение на почти три минути, след което набра един номер на мобилния си телефон и каза:
— Максим, ти ли си? Здрасти. Трябват ми печени момчета, за да наглеждат един тип. — Продиктува адреса на кантората на Тихонов. — Веднага! И още нещо. Намирам се около улица „Речная“, сега ще потегля към булевард „Строителен“, нека някой да тръгне след мен и да провери дали нямам опашка. Абе… тилът ми, разбираш ли, направо пламти. — Стас свърши разговора си, а аз го погледнах съсредоточено.
— Кой е този Максим?
— Един приятел — отвърна Стас и на мен ми стана ясно, че той нямаше намерение да отговаря на повдигнатия от мен въпрос.
Потеглихме към булеварда. Колкото и да въртях глава, не успях да открия нищо подозрително, тъй че не разбрах дали някой се движи подире ни по молба на Стас или не.
— Къде отиваме? — попитах, след като се уморих от напразните си усилия.
— В регистрационната служба за коли. — Стас бе изплувал от дълбоката си замисленост и бе започнал да реагира на околния свят, включително и на мен. — Искам да проверя номера на хондата, който ти си записала.
Това ми се стори разумно и кимнах в знак на съгласие.
Не отидох със Стас в сградата на регистрационната служба за коли, тъй като имах алергия към типовете с раирани палки и предпочетох да си остана в джипа. И понеже знаех как работят тези дейци, очаквах, че ще си стоя в колата до дълбока старост, но Стас се върна за рекордно кратко време, с което, честно казано, не ме направи щастлива. Щом се бе върнал толкова бързо, значи напразно бяхме дошли тук. Ала се оказа, че не съм права. Стас ми показа едно листче, на което бяха написани адресът и фамилията на собственика на хондата.