— Може би кара колата на приятеля си? — изказах плахо предположение.
— Може — сви рамене Стас.
Но аз не се почувствах кой знае колко щастлива от това. Работата беше там, че младежът, когото срещнах на три пъти, изобщо не приличаше на пияница. Нито по лице, нито по маниери, нито по облекло. Впрочем ако точно в този момент се намираше в трезвен период…
Звънът на мобилния телефон на Стас прекъсна размислите ми, той отговори, а аз започнах да се вслушвам, тъй като обаждането пряко засягаше издирването, което провеждахме. Човекът, който се обади, се представи като господин Шестопалов, заместникът на Головкин, и предложи да се срещнем. Ние за пореден път през този ден преминахме през целия град и скоро стигнахме до офиса на „Бялото платно“. Офисът имаше много благопристоен вид, целият бе облицован с мрамор, а на площадката пред входната му врата се издигаше колонада. Във вестибюла дежуреше младеж, който се отнесе към нас с топлота и внимание. След две минути ние се озовахме в кабинета на Шестопалов, който реши да ни почерпи с кафе.
Трябва да отбележа, че за повечето граждани работният ден отдавна вече бе свършил, затова коридорите в офиса бяха опустели, иззад вратите не се долавяше никакъв шум, но трудовият порив на някои хора, включително и на нашия домакин, още не бе секнал, на което аз по обясними причини се възхищавах — като всеки лентяй, отнасях се с уважение към желанието им за труд.
Стас и Шестопалов се срещнаха по приятелски, аз бях представена и с удоволствие отбелязах, че събудих интереса на Шестопалов. Трябва да разкажа това на Рита — наоколо има толкова много заможни мъже и всички те питаят симпатии към мен. Защо ли пък наистина не взема да се омъжа? Но в този момент си спомних за характерния си кутсузлук и се натъжих, сетне мисълта ми се прехвърли върху събитията от днешния ден и тъгата ми бе последвана от тревога. Каквото и да подхванехме днес, все попадахме на неуспех. А защо ставаше така? Ами защото аз придружавах Стас. О, боже мой… Бях изправена пред избора или да престана да се движа с него, или да се надявам, че все пак щастието ще ни се усмихне.
Но тъй и не успях да направя избора си. Стас отпи от кафето си и отвори дума за Сева:
— Приятелката му твърди, че е имал собствен кабинет във вашия офис и че на него дори е висяла табелка с надпис търговски директор.
Шестопалов изслуша Стас, засмя се и кимна на два пъти.
— Точно така, точно така. Лукин, тоест вашият Сева, си имаше работа с мен, макар че това едва ли може да се нарече работа. Общо взето, аз поддържах контактите с него. Никога не сме имали никакви проблеми помежду си и аз се отнасях добре към него. Беше нормално момче, нали знаеш — без онова глупаво перчене и прочее щуротии. Абе с две думи, когато се обърна към мен с една молба, аз се съгласих да му помогна, пък и молбата му беше съвсем дребна, дори по-скоро смешна. — Шестопалов наистина се разсмя и продължи: — Сева се появи при мен преди месец и половина-два и ми каза, че се е запознал с някаква мадама… моля за извинение. Била заможна жена и съпруга на Смородин, краля на боклуците, сигурно го знаеш. — Стас кимна, а аз се намусих и реших, че когато следващия път се запознавам с някого, ще казвам фамилията си, за да не ми се налага да слушам такива неща. — Та тъй, Сева хлътнал по тази дама, поискал да й се издигне в очите и я излъгал, че работи при нас като търговски директор. Помоли ме да му дадем един кабинет за половин ден и дори си донесе табелката. И аз се съгласих. Беше нещо като шега.
— Да, но дамата би могла да го потърси по телефона например…
— Абе тя била пълна глупачка. Сева каза, че щом веднъж го види тук, ще се успокои, пък и той й беше надрънкал разни неща и най-вече — да го търси само по мобилния телефон и за нищо на света да не звъни във фирмата.
— Интересно — кимна Стас и ме стрелна с поглед.
— Нали ти казах, че беше нещо като шега.
От онова, което Шестопалов каза по-нататък, си направих извода, че Головкин не бе посветил своя заместник в подробностите на нашия разговор с него, а по-скоро го бе помолил да отговори на въпросите ни, свързани със Сева. Мъжът се оказа крайно словоохотлив и макар да смятах, че бяхме изяснили всичко възможно и вече можехме да си вървим, Стас продължи да седи на мястото си, което, разбира се, направих и аз.
— Сетне кралят на боклуците почина и Сева се премести да живее у вдовицата му. Мисля, че се е надявал да удари кьоравото.
— Да не искаш да кажеш, че е сутеньор? — сякаш се изненада Стас.
— Сева ли? Не… но… ама ти да не би да не знаеш? Починалото й мъжле би трябвало да има луди пари, още по съветско време той открадна толкова, колкото ние с теб цял живот няма да спечелим. Но си имаше и натрапчиви идеи: ужасно се страхуваше от банките и никога нищо не купуваше на свое име. Дори кола. Тъй че парите си стоят някъде — никому ненужни.