— Щом се интересувате, мога веднага да ви отговоря. Само преди едно денонощие изгубих всичко: свободата си, надеждата си за по-добро бъдеще и дори покойния си съпруг.
— Много добре — отвърна дядката, макар да не разбирах какво хубаво е съзрял във всичко това, но той радостно се изкиска. — Искам да ви задам още един въпрос. Само да не ме вземете за луд, но работата е много деликатна… А случайно да сте изгубили един ковчег?
— Чий ковчег? — изтърси Рита.
Ей богу — и аз бих изтърсила същото.
— Предполагам, че е на вашия покоен съпруг.
— Да не би да сте намерили ковчега му? — изчурулика тя.
— Точно така.
— А-а… съдържанието му вътре ли е? — зададе неуверено Рита следващия си въпрос.
Настъпи пауза.
— Ковчегът празен ли е? — подсказах й шепнешком аз и Рита повтори:
— Ковчегът празен ли е?
— Вие се надявахте да видите някого вътре, така ли? — смути се дядката.
— Работата е там, че… — понечи да обясни Рита, но Стас се хвърли към нея, прикри слушалката с длан и прошепна:
— По-добре не казвай, че гробът е осквернен, дядото ще се изплаши и ние…
— Работата е там — изкашля се Рита, — че вече не очаквах да го намеря. Беше откраднат…
— Съчувствам ви от цялото си сърце и душа. Ако тази вещ ви е толкова скъпа…
— Иска ли питане! Значи ковчегът е у вас? Мога ли да си го получа обратно?
— Ами-и… разбира се, че можете… Като се вземат предвид всички обстоятелства и моите разходи… разчитам на вашата благодарност.
— Естествено — отсече Рита, която вероятно възприе напомнянето за благодарностите като шантаж. — Колко искате?
— Ами като се вземе предвид стойността на тази вещ… хиляда рубли ще са ми напълно достатъчни.
— Кажете адреса си.
Дядото посочи адреса си, а Рита добросъвестно го записа и му съобщи, че ще отидем там някъде след около час.
— Ти си полудяла. Защо ти е ковчегът? — поклатих глава.
— Не аз, а ти си полудяла! — възмути се мащехата ми. Това е последното убежище на татко и не мога да позволя…
— Кажи ми, ако обичаш, какво ще правиш с този ковчег? В кухнята ли ще го сложиш?
— Ако имате предвид моята кухня… — намеси се Стас.
— Естествено че имам предвид твоята кухня, след като Рита не може да се появи в нашата — отвърнах злорадо. — И изобщо защо се бъркаш в нашите работи? Старчето, видите ли, щяло да се изплаши… Как ли пък не — такъв като него да се изплаши!
— Момент — отбеляза Стас. — Нищо не ни пречи да се обадим в милицията веднага след като отидем при стареца. Между другото защо е решил, че ковчегът е ваш, в смисъл на татко? Да не би да е надписан?
Ние с Рита се спогледахме и кимнахме едновременно:
— Точно така, върху него има табелка — обясних аз. — А на табелката пише: На скъпия ми съпруг Анатолий Вениаминович Смородин от безутешната му вдовица Маргарита Сергеевна.
Точно така си беше. Рита настоя да има такава табелка и поиска да изпишат цялото й име, вероятно за да не би татко да я обърка с някоя друга безутешна вдовица.
— А ако това са някакви ченгесарски номера? — изплаши се Рита. — Ако по този начин се опитват да ме измъкнат от скривалището ми?
— Ти няма защо да ходиш там. Аз спокойно мога да мина за безутешната вдовица. Хайде да решим какво ще правим с ковчега.
— Да го предадем в милицията — предложи Стас. — Ако татко беше вътре, тогава…
— Млъкни! — кресна Рита. — Знаеш ли колко струва тоз ковчег? И това е моят подарък за покойния. А подаръ ците не бива да се търкалят по улицата.
— Разбирам, но ако татко не е в него, той е напълн безполезен. Естествено бихме могли да го сложим в гаража, но честно казано, ще ме притеснява.
— Правете каквото щете! — обиди се Рита. — Ясно е, че тук никой не се вълнува от интересите на татко.
— Слушай, а къде е самият татко? — досети се да попита Стас. Ние се спогледахме. — Някой е изровил ковчега — разви по-нататък мисълта си той, — сетне по някаква причина го е изхвърлил, а… дори се затруднявам да довърша мисълта си. Кому, а най-вече защо някому е притрябвал труп?
— Абе там нямаше никакъв труп — махнах с ръка. Рита облещи страховито очи, а аз я помолих: — Разкажи му.
— Ти му разкажи! — ядоса се тя.
— Добре — свих рамене. — Татко се удави и дълго време не можаха да открият трупа му. После го намериха. Прецени сам: кой има нужда да пренася труп на десет хиляди километра, пък и освен това… с две думи татко беше кремиран. Но когато Рита получи буркана с праха на татко…
— Урната — не се сдържа тя.
— Урната де. Та тъй, тя беше възмутена до дъното на душата си, защото нямаше представа какво да я прави. В нашия град не съществува място, където да се полагат такива урни. Пък и нямаше как да я сложим в хола например. А на Рита й се щеше понякога да иде при татко, да му се оплаче от живота… изобщо всичко да е като при другите хора.