— Човек трябва да има гроб — кресна Рита, — а не някакъв си идиотски буркан! И на всичкото отгоре ти се учудваш, че при това наше отношение към баща ни ние го виждахме толкова рядко приживе.
— Както и да е, тя купи ковчег за татко и ние погребахме урната в него. А някакъв малоумник го изровил и аз дори се досещам кой е той. Представям си какво е изпитал Севрюгин, когато вместо татко е намерил буркана.
— Де да можехме да разберем какво иска този мошеник! — изсъска Рита. — Сега си имаме ковчег, но нямаме буркан… пу, да му се не види, урна… истинска лудница.
— Така е — съгласи се Стас. — А този Севрюгин случайно не е ли търсил богатството в ковчега? Като дете гледах филм, в който един хитрец вместо труп, сложи в ковчега скъпоценности.
— Там няма никакви скъпоценности! — разкрещях се аз. Татко отнесе всичко със себе си.
— В какъв смисъл? — напрегна се Стас.
— В смисъл че профука всичко до дупка веднага след като лекарите му казаха, че краят му наближава.
— Да си призная — разбирам го — отбеляза Стас, а Рита се възмути:
— Ти нямаш капка уважение към баща си. Никога не бих повярвала, че татко най-хладнокръвно ни е оставил без пукната пара.
— Ами недей да вярваш — отвърнах презрително, тъй като вече ужасно се бях изморила от тази глупава препирня.
— Хайде да решим отиваме ли при дядото или не — предложи миролюбиво Стас.
— Разбира се, че отиваме — кимна Рита. — Поне ще сме в течение на случващото се. Опитайте се да разберете какво е станало с горкия татко.
След двадесетина минути ние излязохме от апартамента и потеглихме към Бедино, където живееше човекът, който ни се обади. Не чак толкова отдавна Бедино беше едно най-обикновено село, но преди няколко години то се оказа в пределите на града. Тук високите блокове съжителстваха с къщите, имаше езеро, брезова горичка и непроходима кал след дъжда. Този район предизвикваше непреодолима омраза у онези, които живееха тук, и страх у останалите граждани. Във всички обяви, които бяха свързани с търсене на жилища, задължително се посочваше: „Не приемаме предложения за Бедино.“
Много рядко бях идвала в този квартал и сега, докато гледах през прозореца на джипа, разбрах, че не съм изгубила нищо. В този момент районът ми бе интересен само по една причина — гробището беше на крачка оттук.
Намерихме бързо къщата. Улица „Съветска“, която бе изцяло застроена с къщи, започваше от новите блокове, свършваше до горичката и изглеждаше много живописно. Къщата с номер 11, която бе изградена от червени тухли и имаше резбован навес над площадката пред входната врата, много ми хареса, което обаче не бих казала за собственика й.
Спряхме пред портичката и аз позвъних, тъй като, слава богу, бутонът на звънеца бе до самата портичка. Залая куче, сетне мъжки глас заповяда: „Тихо!“, металната портичка се отвори и аз видях пред себе си един мъж. Първото, което установих, бе, че той изобщо не е някакъв престарял дядо. Дори може би още не бе навършил шестдесет години, макар че докато слушах гласа му по телефона, си представях някаква стогодишна развалина. Но в момента не това ме потресе. Мъжът беше дребен на ръст. Като казвам това, нямам предвид, че приличаше на джудже, а просто беше по-нисък от мен с няколко сантиметра. Ала тялото му изглеждаше като някакъв съвсем незабележим придатък към голямата му плешива глава. Плешивината му ме изуми. Тя беше лъщяща, конусообразна и приковаваше погледа до такава степен, че очите, носът и устните му направо оставаха незабележими.
— Здравейте! — поздрави мъжът. — За ковчега ли идвате?
— Точно така — кимна Стас, а аз продължих да стоя като побита, тъй като бях потресена от гледката, която се разкри пред мен.
— Вие ли сте госпожа Смородина? — обърна се мъжът към мен. — Носите ли паспорта си? Защото не ми се ще това да иде в чужди ръце…
Не биваше да споменава паспорта ми, защото на това място остра болка прониза моето сърце. Заради всички тези безумни произшествия бях забравила за него, а сега отново осъзнах, че съм лишена от документа си и тежко въздъхнах.
— Госпожа Смородина — отвърна сурово Стас — не си носи паспорта и изобщо няма защо да го прави, тъй като страната ни помни своите герои. Ако искате да получите хиляда рубли, трябва веднага да ни заведете при ковчега. Ако не искате — довиждане!
— Моля — предложи Плешивия и се отдръпна от вратата, но аз не бързах да се възползвам от гостоприемството му.