— Няма да ми хареса! — отсякох строго. — Мразя физкултурата.
— Защо я мразиш? — прояви жив интерес Стас.
— В осми клас ни караха да прескачаме коза.
— Всички сме прескачали коза.
— Точно така. Само че можеш ли да се сетиш какво се случи с мен?
— Сигурно си я яхнала — радостно прихна той.
— Естествено. Разтегнах си сухожилието. И оттогава словосъчетанието физкултура и спорт събужда у мен остра ненавист.
— Страхотна история!
— Има си хас! Но все пак от всичко това имаше и един положителен резултат. Баща ми се оплака на директора на училището и аз бях освободена от физическо до завършването си.
Охраната, която от известно време ни наблюдаваше с недоумение, се раздвижи или по-точно — раздвижи се един от охранителите и тръгна към нас със сатанинска усмивка. Не мога да кажа от какво, но се изплаших и изскочих от колата. Щеше да е глупаво отново да вляза в нея и затова поех след Стас към клуба.
Причината за неподозираната ми антипатия към клубния живот изобщо не се коренеше в моята омраза към спорта, макар че тя също имаше значение. Просто събрах накуп онова, което бях научила от безбройните разговори и посещението на двойката Вася + Вадим, и здравият ми разум прецени, че може би не си струва да се навирам в устата на лъва, още повече че никой не ме принуждаваше да го правя. Но в този момент си спомних за страдащата Рита и ме досрамя от самата мен.
Стас ми направи път да мина пред него и ние се озовахме в огромен вестибюл, където дежуряха двама млади мъже. Сетих се, че би трябвало да съм притежател на клубна карта, с каквато не разполагах, и се оклюмах, понеже като нищо можеха да ни изхвърлят оттук. Двамата младежи ни поздравиха едновременно, а единият дори подлизурски каза:
— Добър ден, Станислав Генадиевич.
И в този момент аз погледнах с други очи своя придружител. В смисъл че продължих да гледам на него по същия начин, ала в главата ми се роди една мрачна мисъл: „Какво всъщност зная за този тип? Нищо — освен името му. Спомена ми нещо за някаква фирма и за някакви бензиностанции, но тъй като изобщо не съм ги виждала, остава ми само да вярвам на думите му. А съдейки по всичко, на него нищо не му коства и да излъже.“
В това време Стас извади мобилния си телефон и започна да се обажда на някого, като уверено вървеше по посока на бара. Разговорът му бе кратък, а ние вече бяхме подминали поредната стъклена врата и се бяхме озовали в уютно помещение без прозорци, чийто интериор бе издържан в японски стил. Към нас се втурна облечено в червени дрехи момиче и ни поведе към дъното на залата, където се настанихме удобно.
Приятелят на Стас се появи след пет минути. Беше среден на ръст, с яко телосложение, а главата върху дебелия му врат изглеждаше несъразмерно малка за торса. Ала погледът му в никакъв случай не можеше да бъде наречен тъп, в него се четеше пъргав ум и дори известно лукавство, които, трябва да призная, ме изненадаха, защото сляпо вярвах на народната мъдрост: „Който има сила, няма акъл.“ Значи този младеж бе изключение от правилото.
Мъжете се поздравиха. Стас ни запозна — младежът се казваше Денис, — той седна срещу нас и отдели половин минута, за да ме разгледа.
— Това ли е приятелката ти? — попита накрая и разтегли уста до ушите си.
— Това е годеницата ми — без да му мигне окото, излъга Стас.
— Решил си да се жениш, така ли? — изненада се Денис, погледна ме отново и обяви: — Жалко.
— Защо да е жалко? — повдигна вежди придружителят ми.
— Аз също бих се оженил за нея. Върви им на някои хора…
— Всеки момент мога да се откажа от брака с него — ощастливих го аз. — Според мен той още не е готов за семеен живот.
— Готов съм — обади се Стас, но младежът кимна в знак на съгласие.
— В тази работа не бива да се бърза. Вгледай се в него по-внимателно, помисли. Между нас да си остане, но наоколо има и по-хубави момчета.
— За всеки случай да ти кажа — изсумтя Стас. — Този тип е женен и има две деца. От третия си брак.
— Значи тъкмо е време да се ожени за четвърти път и да се укроти.
И двамата се разсмяха, а аз въздъхнах. В наше време беше толкова трудно да намериш достоен спътник в живота, който да бъде богат, умен, красив, че и да не кръшка. Явно тъй и щях да си умра стара мома.
Когато им писна да се хилят, те изпиха по чаша минерална вода — аз си бях поръчала кафе — и преминаха към сериозните проблеми.
— Защо изведнъж си се заинтересувал от Сева? — попита Денис.
— Мащехата на Маня…
— Зная — махна с ръка той. — Да не би да си решил да откриеш килъра? Няма смисъл. Ченгетата ще тикнат жената в затвора за пет години и всички ще бъдат доволни.