Естествено обирът на кафенето бе предостатъчен аргумент, за да го издам на милицията, ала не знаех всички обстоятелства, не се бях виждала с Кузя от пет години и нямах представа как се бе подредил животът му, но ако съдех по вечния му кутсузлук…
Казано с две думи, успях да си внуша, че няма нужда да бързам. Първо трябваше да си поговоря със съученика си, да чуя неговата версия за случилото се, да го посъветвам да иде в милицията и да се признае за виновен, пък и освен това — да разбера какво е станало с паспорта ми.
Това решение ме въодушеви, но обстоятелството, че не знаех телефонния номер на Слава, възпрепятстваше осъществяването му. По време на нашето ученическо приятелство той изобщо нямаше телефон, а сега… Преместих очи към телефонния указател и започнах да го разлиствам. Не след дълго установих, че дори Слава да се бе сдобил с телефон, той не фигурираше в указателя. Разбира се, много добре си спомнях къде живееше съученикът ми, но това беше чак на другия край на града, а колата ми се намираше в автосервиза. От спирката на тролея до блока на Слава имаше около петнадесетина минути път пеша през някакви отвратителни вътрешни дворчета и ако отидех там сама вечерта, задължително щях да преживея някакво приключение. Нямаше нужда да се обръщам към врачка, за да ми пророкува това, както нямах и пари за такси. Дали пък да не вземех назаем от Рита?
При тази мисъл тутакси се свъсих. Рита беше ужасна досадница и веднага щеше да започне да ми набива канчето. А, не, за днес дълбокомислените разговори ми стигаха. Но какво можех да направя в такъв случай? Колкото по-безнадеждно ми се струваше начинанието ми, толкова повече жадувах да го осъществя. Въздъхнах и излязох от стаята си. Рита трополеше със съдовете в кухнята. Влязох при нея и заявих:
— Гладна съм.
— Ей сега ще бъде готово — кимна тя.
Сева — нейният възлюбен — седеше пред телевизора с абсолютно безумен вид, но щом ни чу, се обърна и ме погледна с нескрито презрение.
— Не си ли способна да се нахраниш сама? — подигравателно полюбопитства той.
— Как си позволяваш да ми казваш какво да правя в собствения си дом? — поинтересувах се аз.
— Ако искаш да знаеш… — ядоса се той, но не успя да довърши мисълта си.
— Не започвайте пак! — изврещя Рита и стовари нещо тежко. — Имам право да прекарам една вечер спокойно, като нормален човек, без скандали и ругатни.
— Тя ти виси на врата — не се сдържа Сева, а аз с удоволствие отбелязах:
— А пък ти живееш в дома ми. Ако нещо не ти изнася, изнасяй се.
— Престанете! — прекъсна ни отново Рита и отново стовари нещо тежко. — Остави я на мира! Нали знаеш, че ако понечи да си стопли ядене, непременно ще направи пожар!
Всъщност Бог бе милостив към мен и никога не бях правила пожари, но Рита имаше тази натрапчива идея. Всеки път, когато се появявах в кухнята и включвах готварската или микровълновата печка, тя започваше да се тресе като лист от трепетлика. За мен това беше добре дошло, понеже ме освобождаваше от задължението да готвя, тъй като и без това ненавиждам домакинството; и макар дълбоко в себе си да не бях съгласна с Рита, опечалената ми физиономия й даваше да разбере, че тревогите й не са безпочвени.
Това положение много ядосваше Сева. Той се бе разположил в нашия апартамент като у дома си и съдейки по всичко, канеше се да остане тук дълго време и нямаше търпение да се отърве от мен, като всекидневно ми намекваше, че си имам свой апартамент, на което пък аз му отговарях, че този апартамент също е мой и ние си крещяхме разни такива неща един на друг дотогава, докато Рита не се намесеше и не ни разпъдеше по стаите ни.
На мен ми беше жал за Рита, с която си живеехме много добре в продължение на цели пет години, докато появата на Сева не развали всичко. Сева се появи на другия ден след погребението на баща ми, макар че може и да е присъствал на самото погребение, но аз не го бях забелязала. Страшно много хора дойдоха да изпратят татко. Защото баща ми беше известна личност в нашия град или поне вестниците така писаха. Можех само да гадая с какво беше известен на другите, но самата аз виждах баща си рядко, защото беше много зает човек и това бе причината през целия ми съзнателен живот непрекъснато да ми повтарят: „Баща ти е много зает.“ Когато бях в началните класове, майка ми ни напусна. Не мога да си спомня как точно стана това, защото мама също беше много заета и в началото аз дори не забелязах, че беше изчезнала. Едва когато леля Валя — Сестрата на баща ми — три вечери поред ме слагаше да спя и леейки горчиви сълзи, повтаряше: „Горкото момиченце, живее като сираче при жива майка“, осъзнах, че у нас нещо не е наред и се натъжих. На четвъртия ден вечерта татко отдели известно време, седна до мен на дивана, прегърна ме и рече: