— При мен дойдоха двама души, които ме разпитваха за смъртта на Рижия — отбелязах. Денис кимна, но аз тъй и не разбрах как да тълкувам жеста му и дали той просто се съгласи с думите ми, или е знаел за онова посещение. — Вася и Вадим — добавих, — двама много сериозни млади мъже.
— Точно така е — подсмихна се Денис.
— Да не би да са натоварени с поръчението да проучат цялата тази работа? — намеси се Стас.
— Едва ли тези момчета са годни да направят това, по-скоро те са видимото доказателство, че Павлик е решил да въведе ред в своята територия. Макар че те може и да извадят късмет… Самият Павлик изобщо не крие, че много иска да си разчисти сметките за двете убийства, които станаха в неговия район. Той дори определи награда за главите на онези малоумници.
— Кои малоумници? — обърках се аз.
— Онези двамата, които пречукаха Рижия. Е, и убиецът на Сева също много го интересува.
— И какво успяхме да научим? — ядосвах се аз, когато вече бях седнала до Стас в колата. — Сева е търгувал с наркотици, дължал е много пари на някакъв си Артур и би могъл да бъде убит от кого ли не. А в задачата се пита как бихме могли да намерим този тип.
— Ще го намерим — отвърна Стас, но не успя да ме убеди.
— Ще го намерим — повторих презрително. — Много се съмнявам в това.
— Напразно се съмняваш. Страшно много напреднахме само за едно денонощие.
— Но ти сам каза, че ако Сева е бил убит от килър, никога няма да открием кой е бил той.
— Вземам думите си назад. Щом с тази работа са се заели нашите мафиоти, има голяма вероятност да го открият. Денис ни обеща подкрепа и това звучи обнадеждаващо, не мислиш ли?
Само свих рамене. В това време Стас спря пред един търговски център и аз полюбопитствах:
— Какво ще купуваш тук?
— Обувки. Няма ли да ги купим най-сетне? Сърцето ми се къса, като се сетя за тях.
По принцип трябваше да изпитам възхищение от такъв късмет. На вас често ли ви се е случвало да срещнете мъж, чието сърце се къса за обувките ви? Лично на мен това ми се случваше за пръв път. Но вместо възторг, изпитах нещо като подозрителност. Всеки път, щом погледнех към Стас, кой знае защо, струваше ми се, че ме водят за носа. И сега отново му хвърлих един пълен с недоверие поглед. А той втренчи в мен кристално чистите си очи, които преливаха от щастие, примесено с детинска неподправеност. И аз покорно се потътрих подире му.
Смело мога да кажа, че ми провървя. Новите доставки пълнеха очите и дори малко се развълнувах, тъй като ми се искаше да изкупя целия щанд. Наложи ми се дълго да избирам и аз с огромна радост се отдадох на това занимание. Дори и вече горчиво да съжаляваше, че ме е довел тук, Стас по никакъв начин не го показа. Той се настани в едно кресло в ъгъла и търпеливо ме зачака, като от време на време се прозяваше, ала щом погледите ни се срещнеха, Стас пламваше от ентусиазъм и разпалено повтаряше:
— Прекрасно, изумително, никога не съм виждал нещо по-съвършено!
След като здравата се измъчих, аз заделих три чифта обувки, за да ги премеря още веднъж и да избера един от тях. Честно казано, толкова се увлякох на заключителния етап, че направо забравих за Стас. Затова когато той най-неочаквано се появи зад гърба ми и сграбчи трите кутии с думите: „Вземаме ги“, първата ми мисъл беше: „Тоя пък какво иска?“ Но след това се изпълних с благодарност и дори с нежност. И погледнах на него по някакъв по-особен начин. Хванах го под ръка, притиснах глава до рамото му, тъй като не знаех по какъв друг начин мога да изразя чувствата си, и дори не се опитах да открия ирония в думите му, когато той отбеляза:
— Изумителна жена си. Сигурен съм, че много малко хора са в състояние да си изберат обувки само за някакви си три часа и двадесет и пет минути.
— Скучно ли ти стана? — попитах възможно най-затрогващо.
— Какво говориш? Гледката бе завладяваща. Ти беше възхитителна, очите ти пламтяха, лицето ти се одухотвори… Жалко, че не съм обувка, защото никога не си ме поглеждала по този начин.
— Подиграваш ми се — отбелязах, тъй като заподозрях нещо лошо в думите му.
— Нищо подобно. Впрочем очите ти продължават да светят и ти все още ме държиш под ръка. Може да се смята, че все пак съм закачил нещо от обувките.
— Идеята беше твоя — напомних му и измъкнах ръката си.
— Моя беше. И съм готов всеки ден да посвещавам по три часа на различни покупки. Ще изпия една кофа валериан и ще мога да понеса всичко това с лекота. Пътят към сърцето на жената минава през магазина.
— Вече съжалявам, че се съгласих да дойда с теб — обявих мрачно, макар че изобщо не съжалявах.