Много скоро се озовахме вкъщи, имам предвид — в апартамента на Стас. Рита дремеше пред телевизора, а нас ни очакваше разкошна вечеря. Стас започна да опитва от чиниите, заради което Рита го плесна през ръцете:
— Не можеш ли да почакаш две минути, докато притопля кокошката? Нямах представа кога ще си дойдете.
В този момент Рита забеляза пакетите, аз започнах да меря обувките, а тя изпадна във възторг. С нея носехме различен номер, тъй че не се притеснявах от възторга й. Преценихме коя от дрехите ми може да се носи с един или друг чифт, съжалихме, че обувките не са в комплект с чанти и стигнахме до извода, че към едните от тях, чийто цвят така и не успяхме да определим, ще е много трудно да се избере чанта.
— Но за сметка на това животът ви се изпълни със смисъл — рече Стас и ние най-сетне си спомнихме, че той е в стаята. Стас седеше край масата и довършваше салатата.
— Какво правиш? — извика Рита.
— Ям. Изключих кокошката преди час.
— Апетитът ти ще пострада… Този навик да се лапа от масата, преди да си седнал да се храниш, е ужасен… Ето докъде стига човек, когато живее без женска грижа — това е прекият път към язва на стомаха.
— Не съм претенциозен — заяви Стас и лъчезарно се усмихна.
Макар да обяви, че не е претенциозен, той се нахрани много добре и най-вече — с апетит. По лицето му се появи нещо, което напомняше блаженство, но Рита развали всеобщата ни радост, като зададе въпроса:
— Какво успяхте да научите?
Спогледахме се. Стас започна да излага събитията, аз се отдадох на въздишки, а Рита ставаше все по-мрачна и по-мрачна — като черен облак.
— Намерете го! — заяви тя, когато Стас завърши разказа си. — Няма дълго да издържа на това заточение. Пропуснах деня си за масаж, нещо вече хрущи в гърба ми, усещам го. И изобщо имам нужда от чист въздух, не мога да стоя, затворена между четири стени, а освен това телефонът ти непрекъснато звъни и ме плаши. Вече съм на ръба на истерията.
Хвърлих се към Рита, за да я утеша, поплакахме си взаимно на раменете, а аз се изпълних с кураж и предложих:
— Трябва да отидем в милицията.
— Аз ли? — изплаши се Рита.
— Не, аз. Трябва да им разкажа за онзи тип. Те ще го намерят по-бързо, отколкото можем да се справим с това ние. В крайна сметка те са милиция и просто са длъжни да го търсят.
— Аз не бих избързвал да правя това — въздъхна Стас. — Нашият разказ няма да предизвика кой знае какъв ентусиазъм у тях. Изведнъж се появява някакъв съмнителен тип, когото на това отгоре трябва да търсят, и то при положение че си имат готов заподозрян. Ако разполагахме с нещо по-конкретно…
— Няма нищо по-конкретно от това, което знаем.
— За теб може да няма, но за тях има. Ала за сметка на това нашият тандем може да ги наведе на интересни мисли и е твърде вероятно те да се изтърсят тук със заповед за обиск и всички ние да се сдобием с куп неприятности.
— Имам клаустрофобия — напомни ни Рита.
— Зная това — кимна Стас.
Въздъхнахме дружно и замълчахме, тъй като доброто ни настроение безвъзвратно отлетя.
Някъде след около половин час Рита помоли:
— Маня, иди до нас и ми донеси някои неща. Щом ми е съдено да бъда в заточение… няма да имам нужда, да речем, от вечерна рокля, но бельо ми е жизненонеобходимо. А също и пижама, пантофи и…
— Добре — съгласих се с готовност, а Стас се навъси:
— Вземи само най-необходимото. Ако някой любопитко те види с куфар… Не забравяй, че милицията издирва Рита.
По-добре да не го бе споменавал. Рита отново се разрева, а на мен ми стана мъчно за нея. И по тази причина веднага започнах да се приготвям да отида до вкъщи. Стас поиска да ме придружи.
Докато пътувахме, някой му се обади по телефона и съдейки по всичко, очевидно го търсеха от работата му. Нямам представа как стояха нещата при него, но аз напълно бях забравила за неговата работа и първо се ядосах, защото си помислих, че никаква работа не може да бъде по-важна от факта, че Рита е в беда. Но сетне се оклюмах, понеже си спомних за обувките. Естествено за мъжа работата е много важно нещо, дори — необходимо и най вече — полезно. Та по тези съображения го попитах възможно най-развълнувано:
— Случило ли се е нещо?
— Нищо сериозно — махна с ръка той и се изкашля. — Трябва да подпиша някакви документи.
— Знаеш ли какво ще направим? — предложих. — Ти ще ме оставиш пред къщи и ще отидеш на работа, а когато се освободиш, ще минеш да ме вземеш. Съгласен ли си?
— Ще се чувствам по-спокоен, ако…
— Но аз ще си седя вкъщи.
— Добре — кимна той.
Паркирахме колата пред блока и се качихме заедно на втория етаж. Стас настоя да постъпим така, макар че аз не намирах това за необходимо. Той се разходи из апартамента и остана доволен от онова, което видя, макар че на мен жилището никога не ми бе харесвало. Впрочем може би задоволството му изобщо не бе предизвикано от вида на нашето жилище, но пък и аз не се впуснах в уточнения.