— Заключи вратата — каза ми и аз го последвах в антрето. — Ще ти се обадя веднага щом се освободя.
Кимнах в знак на съгласие, а той ме прегърна и започна да ме целува. Докато разсъждавах как ще е по-разумно да реагирам: дали да му припомня, че покупката на обувките не му дава право да си позволява разни волности, или пък, напротив, да му покажа, че съм оценила по достойнство някои негови положителни качества, Стас се отдръпна от мен, и то в мига, в който тъкмо бях започнала да изпитвам удоволствие… Тъй че аз го целунах още веднъж сама, ала приятелски. Той реагира изненадващо, но правилно, ние започнахме да се целуваме до самозабрава и кой знае как щеше да свърши всичко това (лично аз окончателно бях забравила защо дойдохме тук, а Стас също не се сещаше за неподписаните си документи!), ако в този момент не бе зазвънял телефонът, и то много настойчиво. Това ме върна към реалността. Дръпнах се назад и успях донякъде да се освободя от обятията му.
— Трябва да вдигна слушалката — прошепнах.
— Аха — избоботи той.
Въздъхнах, протегнах ръка и сграбчих слушалката, но вече бях закъсняла. Ала едва бях успяла да я върна на мястото й, когато телефонът отново зазвъня.
— Какво става тук! — възмути се Стас.
Аз отново вдигнах слушалката, дори направих няколко крачки встрани, изкашлях се, за да уравновеся дишането си, и казах:
— Слушам ви. — Мен също ме слушаха, но не пожелаха да ми отговорят. — Ало — казах за всеки случай. Но резултат не последва.
Затворих слушалката и веднага си спомних, че въпреки някои свои положителни качества, по думите на Света Стас бе страшен женкар и щеше да е непростима глупост да му повярвам, тъй като бях сериозно момиче и трябваше да се омъжвам.
— Върви на работа! — заявих строго и оправих косата си.
Той сгърчи кисела физиономия и като че ли се накани да ми отвърне нещо, но успя да се овладее и напусна апартамента достойно, с усмивка на уста и с уверението, че ще ми се обади веднага след като се освободи.
Вратата се затвори зад гърба му и аз започнах да разсъждавам дали постъпих правилно или не. От една страна, разбира се, че бях постъпила правилно, но, от друга… Потънала в размисъл и неизвестно защо — обзета от лошо настроение, аз се потътрих към стаята на Рита, изрових от дрешника една немного голяма чанта, за да не се увличам, и започнах да събирам нещата й. Тъкмо бях успяла да подредя бельото й на една спретната купчинка, когато чух зад гърба си някакво шумолене — именно шумолене, а не удар или грохот, но кой знае защо, в тишината, която цареше в апартамента, то прозвуча застрашително. Изведнъж се изплаших, бавно извърнах глава и в този миг около врата ми се усука въже. Аз го сграбчих с ръце, но то светкавично стисна шията ми, опитах се да извикам, но не успях, а още по-малко ми се удаде да се обърна, за да видя кой стои зад гърба ми. Силите бяха неравни. Единственото, което чувах, бе тежкото дишане и пуфтене на човека и най-неочаквано си помислих: „Не биваше да гоня Стас! Това е последният кутсузлук в живота ми.“
Но всичко свърши ненадейно, в смисъл че този някой пусна въжето, а аз се строполих на пода и започнах учестено да си поемам въздух с отворена уста. Всичките ми мисли и чувства бяха съсредоточени в едно-единствено действие — да дишам. Тъй че онова, което ставаше наоколо, изобщо не ме интересуваше, докато не нормализирах дишането си, а когато най-сетне успях да го постигна, се окопитих и с изумление открих до себе си каяка Вася. Беше клекнал на колене и повтаряше като развалена грамофонна плоча:
— Жива ли си?
Тъкмо се наканих да зарева с цяло гърло и посегнах да го ударя с намерението да отстъпя живота си на малко по-висока цена, когато забелязах, че до мен лежи още един тип. Лежи си и като че ли дори не диша, с идиотска маскировъчна шапка на главата си, с дупки за очите, която скриваше цялото му лице, а в ръцете си държи примка, т.е. — въже. В този миг схванах, че Вася изобщо не е убиец, а мой спасител, издадох силен вопъл и се хвърлих на врата му:
— Вася…
Той окончателно се стъписа от тази моя реакция, макар че и до този момент не изглеждаше кой знае колко въодушевен, попремигна няколко пъти, погали ме по рамото и ми зададе ужасно тъпия въпрос:
— Кой е този?
— Кой? — озадачих се аз и двамата погледнахме едновременно към младежа.
Допълзях до него и смъкнах маската от лицето на поваления враг, т.е. не я смъкнах изцяло, защото за целта трябваше да повдигна главата му, а на мен изобщо не ми се щеше да се докосвам до него. Казано по-точно, надникнах под маската и видях младежа с хондата. Трябва да си призная, че дори не се учудих кой знае колко от това, макар че имаше от какво да се изненадам, тъй като бе посегнал да ме убие човек, когото бях срещнала всичко на всичко три пъти в живота си. Ала вече бях успяла да го поставя в категорията на злодеите и затова само изругах, след което започнаха да се случват такива неща, че изобщо не ми остана време да размишлявам и да анализирам.