— Обичам те! — заяви в отговор той. — Току-що го разбрах. Обичам те и искам да живея с теб дълго и щастливо, докато не умрем в един и същи ден.
— Не е честно — въздъхнах аз. — Възползваш се от моята безпомощност… И в моите планове изобщо не влиза да умирам, поне в близко време.
— Маня, ние няма да умрем скоро, но най-важното е да бъдем заедно, защото изобщо не мога да си представя живота без теб. Отговори ми веднага: обичаш ли ме?
— Лошо ми е. Погледни врата ми — едва говоря.
— Тогава ако ме обичаш, кимни. Едно твое кимване ще реши съдбата ми. А ако не ме обичаш, още утре заминавам за Кавказ.
— Не е зле да си двуметров кретен с тежки юмруци — възхитих се от чуждия късмет. — Можеш да се подиграваш с хората колкото си щеш, понеже си сигурен, че никой няма да ти посегне и да ти фрасне един по физиономията.
— Дрънкам глупости от уплаха — призна си Стас и завря лице в коленете ми. — Маня, слънчице мое, само да знаеш как се изплаших!
— Аз също се изплаших — кимнах и се разревах, но по-скоро от обида, тъй като макар Стас, както винаги, да се зевзечеше, на всяко момиче му бе приятно да слуша хубави неща и аз дори почти бях повярвала на думите му.
— Ти не ме обичаш! — изпищях.
— Обичам те.
— Ти си дрънкало и женкар.
— Бях такъв.
— Лъжеш…
В разгара на тази полемика най-ненадейно някой се изкашля, ние едновременно се извърнахме и видяхме спътника на Севрюгин — Богдан Семьонович. Той срамежливо прикри с ръка огромната синина на дясното си око и с присъщата си деликатност попита:
— Извинете, да не ви попречих?
— Ще те убия! — отвърна Стас. — Още малко и тя щеше да ми каже да.
Щом чу думата убия, Богдан Семьонович подскочи, а аз изкрещях:
— Какво става тук? — В първия момент въпросът ми засягаше неочакваната поява на адвоката, но след това си спомних за неотдавнашните събития и изпъшках: — Безмалко не ме удушиха.
— Точно така — съгласи се Стас, скочи на крака и се втурна навън от кухнята, а Боня се хвърли на гърдите му — погледнато отстрани, зрелището не можеше да бъде описано по друг начин — и се разврещя:
— Станислав Генадиевич, преди да извършите непоправимото, искам да направя едно заявление. Аз и моят клиент дойдохме тук с цел да окажем всевъзможно съдействие, тъй като се страхувахме за живота и здравето на Мария Анатолиевна. Закъде сте се разбързали така, младежо? — попита той, но вече със съвсем друг тон.
— Да извикам милицията — отвърна Стас.
— Не бързайте да правите точно това — започна гальовно да скимти Боня. — Не бива да прибързваме, защо ни е милицията? Та ние сме интелигентни хора, мислите ли, че няма да можем да се разберем?
— За какво да се разберем? — гракна Стас, губейки търпение.
Още миг и поредната синина щеше да разкраси лицето на Боня, но хитрецът усети това, свали ръцете си от гърдите на Стас и заговори спокойно и делово, като и двамата продължиха да тъпчат на едно място в кухнята в опасна близост до огледалото.
— Дойдохме тук с цел да предупредим Мария Анатолиевна за опасността, която я грози. В продължение на няколко дни не можахме да я открием вкъщи и затова се зарадвахме, когато днес… Ще бъда кратък. Дойдохме тук и намерихме входната врата отворена. Това ни притесни, извикахме Мария Анатолиевна по име, но чухме нечий вик. И естествено — втурнахме се да й помогнем. Заварихме в стаята ужасяваща картина: двама бандити, единият от които беше с маска на лицето, бяха нападнали нашата уважаема Мария Анатолиевна, към която моят клиент изпитва бащински чувства, което изобщо не е странно, като се има предвид старата дружба между него и покойния родител на госпожа Смородина. Моят клиент се хвърли да й помогне, а през това време аз реших да повикам милицията, но в този момент се появихте вие. — На това място Боня докосна с ръка посинялото си око и ни изгледа осъдително. — Разбирам в какво състояние се намирате, младежо: любовта е свято чувство, но вие увредихте здравето на моя клиент и той продължава да е в безсъзнание, така че не задълбочавайте цялата тази ситуация, като създавате допълнителни неприятности. Срещата ни с милицията е напълно излишна, още повече че моят клиент действаше в интерес на вашата възлюбена. Дори тя не би могла да отрече това.
— Той ми каза млъкни — наковладих го аз. — И цапардоса Вася. А пък Вася ме спаси. Не вярвам на вашия Севрюгин. Вие откраднахте ковчега на татко.
— Какви ги говори тя? — възкликна Боня и плесна с ръце. — Това е някакво маниакално бълнуване вследствие на преживения стрес.
— Нищо подобно — започнах аз. В този момент нещо изтрополя в дъното на апартамента, сетне се разнесе шум от стъпки, покрай нас като разярен бизон с невероятна скорост премина Севрюгин, вратата се захлопна и настъпи тишина. Боня предпазливо тръгна заднишком към вратата. — Стой, къде отиваш? — изврещях, скочих, кракът ми настъпи огледалото и аз изпищях. Вместо да се хвърли към Боня, Стас се метна към мен, в резултат на което онзи изчезна. — Не, това никога няма да свърши! — заоплаквах се, разглеждайки крака си, върху който парчето огледало бе нанесло травма, от която естествено нямаше да умра, но порязаният ми глезен изобщо не разкрасяваше моята нога. Стас притисна към порязаното носната си кърпа, опитвайки се да спре кръвотечението, започна да целува коленете ми и така се увлече, че когато креснах: „Повикай най-сетне милицията!“, не можа веднага да осъзнае защо трябва да го прави. — Ако продължаваме така, всички врагове ще се разбягат — отбелязах с прискърбие.