- В този бизнес, сенатор Ерто - заговори мрачно арменецът, - приятелствата са също толкова хлъзгави, колкото и петролът.
Французинът разбра, че забележката се отнасяше и до него самия, но вместо да каже нещо, той достойно я преглътна с малко шампанско. Сетне се вгледа в дребничкия си събеседник.
- Моментът не е подходящ за горчиви мисли, приятелю - усмихна се той. - Празнувайте! Това споразумение ви превърна в нещо, с което никой друг не може да се похвали.
- Така ли? В какво?
Сенаторът отпи още една глътка шампанско и вдигна чашата си високо над главата на арменеца, за да му отдаде чест.
- Станахте най-богатият човек на света.
ПРОСТОРНОТО ФОАЙЕ, облицовано в италиански мраморни плочи, покрити с огромен персийски килим, завършваше с великолепно широко и лъскаво стълбище, което се виеше нагоре със своя парапет от ковано желязо, а в основата му бе поставена статуя на жена от полиран бял камък, толкова светла и блестяща, сякаш бе изваяна от слонова кост.
- Ах, „Диана“ на Удон! - възкликна първият гост, сър Кенет Барк, съзерцавайки скулптурата с чаша шампанско в ръка. -Поздравявам ви, драги Саркисян! Истинско съкровище, няма съмнение. Все още не мога да повярвам, че от „Ермитажа“ са я продали.
Домакинът доволно изсумтя.
- Вече ми предложиха един милион долара за нея, знаете ли? Но не я продавам. Мястото на „Диана“ е тук.
Строежът на голямата резиденция на „Иена“ номер 51 бе отнело две години и половина, обзавеждането бе продължило пет месеца, но най-после беше завършена. За да го отпразнува, Калуст бе организирал елегантно тържество в тесен кръг, на което бе поканил уредника на Националната галерия и негов съветник по закупуването на художествени творби сър Кенет Барк, както и пълномощния министър на Персия в Париж Реза Мосед. И сина си, разбира се.
Чу се звънецът на вратата и Нунуфар се втурна да отвори.
- Сигурно е Негово Превъзходителство.
Наистина беше министър Мосед - блед и нисък мъж, с когото Калуст се срещаше, когато персийското правителство се нуждаеше от съвет по въпроси, засягащи петролните концесии. Макар мюсюлманин, съблазнителният вкус на шампанското не му бе чужд и дипломатът отпиваше от чашата си, докато домакинът го развеждаше из къщата.
- Няма съмнение! - повтори няколко пъти той. - Този палат е достоен за най-богатия мъж на света.
- Не говорете така, господин министър - отвърна Калуст с престорено неудобство. - Това е просто една скромна вила...
- А, трябва да е много скъпа вила - пошегува се сър Кенет Барк. - Представям си данъците, които досега не плащахте, защото бягахте от хазната като дявол от тамян! Нали затова живеехте в хотел? Как ще твърдите сега, че сте просто турист, щом вече имате дом?
- Драги, няма да дам и стотинка.
- Така ли? - Той махна с ръка наоколо. - Ами това?
Домакинът посочи към статуята „Диана“ и картините във фоайето.
- Нима не виждате всички тези произведения на изкуството? - попита той. - Сградата се води музей. - Повдигна вежди. - Както знаете, музеите не плащат данъци...
В къщата отекна смях.
- Ах, друже! Не си поплювате...
Липсваше само Крикор.
Докато го чакаха, домакините показаха на гостите си някои от стоте картини, изложени в резиденцията. Разходиха се из приемните зали, сега превърнати в галерии със специални лампи, които осветяваха изображенията, а температурата и влажността се регулираха от климатична инсталация, която впечатли всички.
- Oh, c`est magnifique![37] - възкликна министър Мосед, когато застана пред осветената картина на Рубенс. - Тези платна са достойни за „Лувъра“!
Гостите се полюбуваха на портрета на Хелена Фурман, на черната сатенена рокля и перото в ръцете й, сътворено от четката на Рубенс.
- Честно казано, господин Саркисян - подхвърли сър Кенет Барк, - подобни съкровища не трябва да остават скрити. Трябва да отворите вратата си за посетители. Познавам ценители на изкуството, които със сигурност биха искали да се насладят на тези красоти.