- Проклетото пиле с аспержи и желе ще ми излезе скъпо...
Щом пристигнаха, Калуст покани сър Филип на чаша порто, за да отбележат случая. Когато влязоха, арменецът завари Нунуфар да си вее с ветрило, задъхана и почти истерична. Беше толкова разстроена, че трудно се изразяваше.
- Чу ли за... за... О, господи! Исусе! Чу ли?
- Какво има? - попита я той. - Какво става?
Жената едва говореше и не спираше да сочи към радиото, което гърмеше във всекидневната.
- Говори Чембърлейн- каза накрая тя. - Не го ли чу? Не чу ли? Чембърлейн...
Двамата мъже обърнаха погледи към апарата.
- Какво? Да не се е случило нещо с премиера?
Нунуфар продължаваше да си вее с ветрилото, сякаш отчаяно се нуждаеше от въздух, който да я държи в съзнание.
- Господи! Света майчице!
- Какво е станало, жено?
Господарката на дома седна на дивана, опита да се успокои, все така размахвайки ветрилото, и посочи към радиоприемника.
- Чембърлейн... Министър-председателят - повтори тя в отчаян опит да се овладее. Току-що говори по радиото, не чухте ли? Улиците опустяха, цялата страна е парализирана и... нима не чухте? - Сложи ръце на главата си. - Мили боже! Какво ще правим сега? Света майко!
Калуст и сър Филип се спогледаха неразбиращо.
- Чембърлейн? Говорил е по радиото?
Нунуфар закима, задушавайки се от паниката, ужасена от огромната бездна, пред която се бе изправил светът.
- Обявихме война на Германия.
БЕШЕ ОЩЕ ТЪМНО, КОГАТО КАЛУСТ, ИЗМЪЧВАН ОТ БЕЗСЪНИЕ, наметна халата си и мина през кухнята, за да излезе на терасата в дома си на булевард „Иена“ с чаша горещо кафе в ръка. Подухваше лек ветрец, но вече беше средата на юни и дори нощите в Париж бяха топли. Птиците в клетката бяха спокойни, само от време на време размахваха криле в полусън. Градът тънеше в непрогледен мрак, уличните лампи не светеха, а прозорците на сградите бяха затулени от парчета картон, който не пропускаше светлината от стаите.
Два лъча в далечината за миг пронизаха нощта; един автомобил отмина Триумфалната арка и изчезна нанякъде. Тъмнината бързо се завърна, сякаш всички бяха напуснали града. Колко тъжно изглеждаше Париж! Арменецът отпи от кафето и се замисли за далечните гърмежи, които се чуваха през последните дни. Сега бяха замлъкнали - знак, че германските оръдия вече не стреляха. Бяха изчезнали дори самолетите, които със смъртоносен рев неуморно кръжаха в небето. След паниката, обзела столицата, която бе накарала милиони парижани да се качат на колите си или да хукнат към железопътните гари в отчаян опит да избягат от boche[41], Париж бе обявен за открит град; германците прекратиха бомбардировките и злочестите граждани покорно се върнаха по домовете си.
Зората заблестя, обагряйки небето над Операта в тъмносини пастелни нюанси, преливащи във виолетово на хоризонта. Арменецът седеше на терасата, наслаждаваше се на свежия въздух и утринната светлина, която разцъфваше над спящия квартал. Загледа се в площад „Етоал“, където се издигаше Триумфалната арка. Нямаше жива душа. Само след няколко минути забеляза самотен метач, който в този тъй ранен час старателно метеше нападалите по тротоара сухи листа.
Бръмчене.
Звукът раздра утринната тишина. Идваше отляво и постепенно прерасна в оглушителен рев. След малко по булевард „Клебер“ се зададоха двама мотоциклетисти в прашни масленозелени униформи и направо влетяха на площада. Германци. Двамата войници с увесени на гърбовете пушки завиха на ъгъла и се приближиха до метача, за да го попитат за посоката. Щом забеляза врага, мъжът захвърли метлата и хукна да бяга, обзет от безумна паника. Германците свика рамене и бясно потеглиха по „Шан-з-Елизе“. На тротоара остана само метлата, която сухите листа обгръщаха и се завихряха, сякаш танцуваха под звуците на смъртоносен реквием, изпълнен от поривите на вятъра.
Тази случка разтревожи Калуст.
- Бог да ни е на помощ! - прошепна той и стана от стола. - Германците са тук!
Въпреки риска, след началото на войната Калуст бе решил да се премести в Париж. Всъщност той се ползваше с имунитет благодарение на връзките си с иранската легация. Тъй като Иран бе неутрална страна, в която германците търсеха влияние, той знаеше, че няма да го закачат.
Проблемът бе, че с приближаването на врага и обявяването на Париж за открит град френското правителство се бе преместило в Бордо, а с него и всички дипломатически мисии в страната, включително и иранската. Защо да стоят в Париж, щом градът вече не беше столица? Арменецът възнамеряваше да ги последва, но първо трябваше да се убеди, че германците няма да докосват резиденцията му. Затова бе останал.
41
Съкратено от френската жаргонна дума