Арменецът направи знак на Крикор.
- Ето го.
Вниманието на сина му се насочи към мъжете в елегантни костюми и парадни униформи, които минаваха по улицата.
- Кой?
- Петен, кой друг? - отвърна баща му. - Дребничкият, който върви отпред.
Известно време наблюдаваха френския президент, който пресичаше парка под аплодисментите на децата и пред погледите на любопитните зяпачи, за да се шмугне в една църква за службата в единайсет. След като оживлението премина, мъжете Саркисян се настаниха на една маса в „Шантеклер“ и си поръчаха кафе, докато чакаха Нунуфар да обиколи луксозните магазини на хотел „Парк“.
- Как сте, мосю Саркисян?
Калуст се обърна и разпозна мъжа, който го бе заговорил.
- А, мосю Да Силва! - възкликна той. - Познавате ли момчето ми? - Обърна се към сина си. - Крикор, това е мосю Мануел Нунеш да Силва - секретар на португалската легация и мой добър приятел тук, във Виши.
Крикор стана, за да стисне ръката на новодошлия и да му направи място на масата.
- Хареса ли ви виното, което ви подарих онзи ден? - попита португалецът, щом се настани. - Леко ли ви се стори?
- А, великолепно! Великолепно! - възкликна арменецът и устата му се напълни със слюнка при спомена за чудесната напитка, която бе опитал миналата вечер. Наведе се към събеседника си: - Можете ли да ми намерите още? Моята Нунуфар също обожава вашето вино „Порто“ и за жалост, бутилката вече е на привършване...
- Разбира се, мосю Саркисян. Дипломатическата поща пристига тази седмица от Лисабон с още няколко бутилки за избата ми. С удоволствие ще ви отстъпя една.
- Чудесно.
Келнерът донесе кафетата. Тогава се появиха още трима костюмирани мъже, които Калуст представи на сина си - двама висши френски чиновници, негови съседи в хотел „Мажестик“, и един испански дипломат. Те също се присъединиха и така на масата вече имаше шестима души.
- Значи, идвате от Лондон? - попита единият от французите, дебел мъж на име Вала. - Как са нещата в Англия?
- Засега всичко е наред - отвърна Крикор. - Германците се забавляват да ни бомбардират, но нашите спитфайъри им отвръщат подобаващо. Девизът ни е Keep smiling, we can take it (Не спирай да се усмихваш, ще се справим).
Вала махна с ръка.
- Глупости! - заяви той. - Англия е разгромена и веднъж завинаги трябва да го признае! Войната свърши и е време англичаните да спрат да се излагат!
- Приличат на Дон Кихот - подхвърли испанецът. - Вместо да се примирят със случващото се, те се борят срещу вятърни мелници. Човече, дръжте се като мъже и признайте, че загубихте.
- Parbleu[58], защо продължават да воюват? - попита другият французин. - Време е да свалят оръжието. - Махна с ръка наоколо. - Този инат усложнява живота на всички ни. За бога, нима не разбирате, че Англия е на колене?
Крикор невъзмутимо отпи от кафето си. Остави димящата чашка на масата и предизвикателно изгледа мъжете, които се взираха в него.
- Ако Англия е разгромена, драги приятели, никой още не ни е казал - отбеляза иронично той. - Вярвате или не, ние ще устоим!
Във Франция, и особено във Виши, всички вярваха, че британската съпротива е безсмислена. Това убеждение се споделяше във всички разговори и смущаваше двамата Саркисян. Благодарение на майка си Крикор успя да отседне в препълнения хотел „Амбасадор“, където живееха повечето членове на дипломатическия корпус в града, и постоянно трябваше да слуша коментари по свой адрес, тъй като го познаваха като „мъжа от Лондон“.
Освен това често посещаваше хотел „Мажестик“, където се помещаваше седалището на правителството на маршал Петен и където родителите му бяха успели да отседнат, което им струваше цяло състояние, заедно с готвача, иконома, масажиста, шофьора, техните съпруги и дори мадам Дюпре. Но и там разговорите протичаха по един и същи начин: английският инат отлагаше неизбежното поражение.
Изключение правеха американският посланик и канадският съветник по търговските въпроси. Адмирал Лийхи, представител на Съединените щати към правителството във Виши, толкова симпатизираше на британците, че всеки ден слагаше радиото на прозореца на кабинета си и го нагласяше на честотата на френската ВВС, която бе забранена от правителството на маршал Петен.
- Скандално! - възмущаваха се френските чиновници, които го чуваха. - Това е провокация!
Разтревожен за физическото и психическото си здраве в такива смутни времена, Калуст държеше да се върне към обичайните си и не особено християнски процедури за подмладяване. В крайна сметка, както често повтаряше, той вече гонеше седемдесет и една и бе пълен с енергия, тъй като навиците му даваха резултат. Мадам Дюпре продължаваше да организира живота му, и по-специално нещата около терапията. Ролята на belle de jour във Виши се изпълняваше от изкусителна мургава дама, която арменският мултимилионер бе срещнал още първата седмица на масата за блекджек в „Гранд Казино“, и както винаги, мадам Дюпре бе успяла да я наеме, да я подготви и да я настани в хотел „Алжери“.