Разбира се, „Алжери“ не се нравеше много на Калуст, тъй като там се помещаваше Commissariat général aux questions juives[59] - организация, създадена от Петен, която да се погрижи за „еврейската измет“. Радиото често гърмеше по коридорите на хотела, но не за да предава ВВС като това на американския посланик, а за да заглуши виковете на измъчваните евреи. Освен това всеки път, когато се оплакваше на мадам Дюпре от лошата слава на хотела, слуховете за мъченията и адския шум на радиото, за да й намекне, че трябва да премести съблазнителната мургавелка, Калуст слушаше едно и също.
- Къде искате да отидете? - питаше го тя с характерния си прагматизъм. - В хотел „Дю Лак“, където живее маршал Петен? В хотел „Дьо ла Пе“, където е седалището на Министерството на информацията и пропагандата? Или в хотел „Амбасадор“ при сина ви и целия дипломатически корпус? Нима намирате тези места за особено подходящи?
- Ами...
- Неудобството от лошата слава на „Алжери“ е предимство - напомняше му тя. - Вярно е, че хората го избягват, но ми се струва, че това е добре за вашите... терапевтични процедури, защото мястото е дискретно, нали?
Безспорно. Въпреки възраженията и отвращението му от хотел „Алжери“, арменецът накрая отстъпи. Пиленцето му остана в същото гнездо.
Улицата бе пуста, задрямала в ленивата следобедна светлина, и върху тихия квартал се бе спуснал тънък воал сива мъгла. След като запали пура и се увери, че не са го проследили, Крикор напусна сянката на ореха и се плъзна до сградата от другата страна на тротоара. На табелата на вратата пишеше „Кафе дю Маре“.
- Здравейте! - поздрави той, щом прекрачи прага и се приближи до тезгяха. - Арман тук ли е?
Мъжът с престилка от другата страна на бара миеше чаши.
- Кой се интересува?
- Един от тримата мускетари.
Като чу паролата, келнерът вдигна поглед и се взря в непознатия клиент.
- Д’Артанян не е тук в момента. Името на героя на Александър Дюма беше втората парола. - Седнете в ъгъла - нареди той, посочвайки най-закътаното място в кафенето. - След малко ще дойде.
Беше сумрачно и наблизо имаше някаква врата, която вероятно водеше към градината. Крикор се настани там и започна да записва всичко, което бе видял до момента в така наречената Френска свободна зона. Положението в страната му се струваше тежко, много по-различно от безгрижния живот преди. Много хора се бяха преместили заради войната, а режимът на горивата възпрепятстваше транспорта. Като хора от петролния бизнес, Саркисян имаха лесен достъп до бензин и бяха станали популярни сред дипломатическия корпус, тъй като от време на време снабдяваха с ценното гориво видните членове на чуждестранната общност. Благодарение на заможния си баща Крикор бе прекарал спокойна седмица в града и едва днес, сигурен, че никой не го подозира, бе решил да завърши мисията, за която Чичо го бе вербувал в „Блечли Парк“.
- Мен ли търсите?
Въпросът завари Крикор неподготвен. Подскочи стреснато на стола и объркано погледна човека, който го бе заговорил.
- Арман?
- Наричайте ме Д’Артанян - отвърна французинът. - Кой сте вие?
Крикор се огледа, за да се увери, че никой не ги слуша. Като изключим стареца с насълзени очи, който отпиваше от чаша червено вино на бара, заведението бе пусто.
- Един от тримата мускетари - каза той, повтаряйки паролата. - Имам инструкции за вас.
Преди да седне при посетителя, французинът също внимателно огледа кафенето.
- Как е Чичо? Деформираният му крак от детски паралич още ли му създава проблеми?
Въпросът изплаши Крикор. Дали не бе сбъркал човека?
- Крак ли? - учуди се той? - Доколкото знам, Чичо няма детски паралич.
Арман се отпусна и унило се усмихна.
- Исках да проверя дали наистина го познавате - обясни той. - Е, какви са инструкциите?
- Става дума за свалените над Франция пилоти от Кралските военновъздушни сили - обясни Крикор. - Трябва да ги транспортираме до испанската граница и Чичо смята, че вие можете да го уредите.
- Той знае възможностите ми. - Потърка палеца и показалеца в недвусмислен жест. - Колко ще платите?