- Известно време ще готвите за мен - каза той. - За да бъде всичко както трябва, ще ви изпратя на стаж в хотел „Риц“ при шеф Огюст Ескофие. Приятен ден!
Калуст се поклони леко, обърна се и се върна в ресторанта.
Най-интересното се случи вечерта, когато запалиха уличното осветление и всички се втурнаха навън, за да се насладят на гледката.
- Удивително!
В този момент Калуст си даде сметка колко се бяха понижили критериите му за живота. Нима не бе ходил в „Пера Палас“ - първия луксозен хотел в Османската империя! Нима не бе отсядал в хотел „Савой“ в Лондон - първия хотел в света с електрическо осветление? Не бяха ли хотелите „Риц“ първата луксозна верига в света, построена именно благодарение на него? Как е възможно да се прехласва така по обикновено улично осветление? Да, беше нощ, а улиците светеха. И какво? Какво толкова?
Всъщност бе отвикнал от подобна гледка. Из Европа градовете вече не грееха като коледни елхи - бояха се от нощта, от въздушно нападение, от криещата се в мрака тиха заплаха. А Лисабон цял светеше и превръщаше това в празник, защото искаше да заяви нещо. Градът сякаш искаше да покаже на света, че Португалската империя не се страхува от войната, която погубваше останалата част на Европа. Какво самохвалство, помисли си Калуст. И наивност. Очарователна наивност...
Арменецът се огледа и се взря в португалските камериери, които се въртяха из фоайето. Бяха ниски. Ниски като мен, каза си той. Това го накара да изпита някаква странна привързаност към тях, сякаш бяха неговите хора. Имаше нещо поразително в начина, по който се усмихваха, в непринудените жестове и откритите им кафяви очи. В Европа подобно нещо не можеше да се види, осъзна той. По лицата им се четеше чистосърдечност. Чистосърдечност и наивност - смесица на спокойствие, присъща на онези, които живееха далеч от трагедиите на света.
Те не бяха лазили под турския ботуш, не познаваха оковите на робството, нито ужаса на преследването и изтреблението. Докато ги гледаше така заети с работата си, доволни и потопени в собствения си малък свят, на Калуст му хрумна, че португалците приличаха на арменците. Чувстваше се така, сякаш те бяха от неговите хора - истински арменци от друго време, преди този народ да бъде белязан с печата на страданието.
- Знаете ли - прошепна Калуст и в очите му отново заблестяха светлините, които озаряваха булевард „Фонтеш Перейра де Мело“, - мисля, че Лисабон ще ми хареса.
На следващата сутрин закуската бе сервирана от Иван - личния готвач на семейство Саркисян, който вече се бе запознал с персонала на ресторанта. Общуването не беше лесно, тъй като руснакът не говореше португалски, а служителите на хотела този ден не бяха много по чуждите езици. Няколко от тях говореха английски и френски, но още бе рано, а според графика работното им време започваше около десет часа.
- Как се разбираш с тези хора, Иван? - попита го Калуст. - С езика на жестовете ли?
Руснакът се усмихна; шефът му обикновено се хранеше сам, но този път бе седнал при другите, за да им прави компания.
- Жестикулирането помага - призна той, - но открих, че италианският и португалският са близки. Както знаете, две години живях в Тоскана и говоря малко италиански.
Нунуфар също слушаше разговора, докато разбъркваше кафето си.
- В такъв случай може да поръчаме хляб. Как се казва хляб на португалски?
- На френски е pain, на италиански е pane. Португалският също е романски език, така че думата трябва да е подобна...
Госпожа Саркисян вдигна ръка, за да привлече вниманието на келнера, който минаваше наблизо.
- Garçon, pane !
- Моля?
- Pane! Pane!
- А, хляб[67]! Направи жест с ръка, показвайки на клиентката да почака. - Да, мадам. Tout de suite![68]
С тази фраза френският на келнера се изчерпваше. Младежът изчезна в кухнята и след малко се върна с панерче хляб. Като видя, че са я разбрали, по лицето на Нунуфар разцъфна огромна усмивка.
- Видяхте ли? - попита тя Калуст и мадам Дюпре, с които закусваха заедно. - Те разбират какво казвам!
- Браво!
Нунуфар си взе едно хлебче и леко го стисна с върха на пръстите си. Коричката беше мека и хрупкава.
- Този португалски хляб изглежда вкусен - отбеляза тя. Огледа масата и се намръщи. - Ах, че досадно! Няма масло!
- Вдигна поглед към португалеца, който чакаше до масата. - Няма ли beurre?
- Моля?
Очевидно човекът не разбираше френски, освен Tout de suite. Нунуфар не се отказа и се обърна към Иван, който се бе превърнал в преводач.
- Как е beurre?
67
На португалски думата за хляб има един и същи латински корен с останалите романски езици