- Мястото е точно копие на Константинопол.
Загадката бе разбулена. Калуст ходеше на Монт еш Кларуш, за да си спомня детството.
Щом приключи с прегледа, доктор Фонсека седна зад голямото бюро, което арменецът бе поръчал да му изпратят от Франция, и се зачете в записките си.
- Така, кръвното е около 200, а преди три дни беше 190. Отново ви напомням да избягвате вълнението. Ако искате да пазите сърцето си, не се ядосвайте. Ще пиете Ronicol в продължение на двайсет дни, като през вторите десет дни ще комбинирате с витамин F.
Лекарят взе писалката и започна да пише рецептата, без да обръща внимание на пациента, който се обличаше до прозореца.
- Знаете ли какво най-много ме впечатлява в Португалия - попита Калуст, докато закопчаваше ризата си и гледаше към един дъб в градината на хотела - и какво прави тази страна наистина неустоима?
Въпросът изненада доктор Фонсека, който вдигна глава и погледна пациента си, чудейки се дали думите му имат нещо общо с медицинския преглед.
- Моля?
Арменецът все още се любуваше на дървото.
- Докато живеех Париж, винаги когато исках да се порадвам на морето или на природата, трябваше да пътувам с часове - каза той. - Брегът на Ламанша се намира на стотици километри. А до Лазурния бряг пътувах цял ден.
- О, разбира се. Франция е огромна.
Вече закопчал ризата си, магнатът най-сетне откъсна поглед от прозореца и се обърна към лекаря.
- А тук всичко е наблизо - отбеляза той. - Качвам се в колата и след някакви си десетина минути съм извън града, в планината или на брега на морето. Освен това тук светлината е различна. Всичко е по-червено, по-синьо или по-зелено. - Въздъхна тъжно и поклати глава, сякаш Лисабон вече му липсваше. - Париж никога няма да бъде такъв.
Сутринта се бе събудил в толкова добра форма, че след закуската и масажа на Иван Калуст реши да излезе да се разходи. Мина през рецепцията, за да направи резервация на името на сър Филип Блейк, взе куфарчето си и направи знак на руснака да го последва. Излязоха на улицата. Вместо да се качи в колата, която го чакаше пред хотела, арменецът само махна на Ещевао и зави надясно, оставяйки автомобила зад себе си.
- Днес ще вървя пеша.
Шофьорът знаеше какво означава това. Скочи на мястото си, запали и бавно последва клиента си, като спазваше темпото на ходене на Калуст и на Иван, който вървеше след него. Улицата бе почти пуста. Всъщност в Лисабон нямаше голям трафик и не беше необичайно да зърнеш автомобил, който се влачи със скоростта на каруца.
След петнайсет минути стигнаха до Ротондата и арменецът, все така следван от колата, започна да се изкачва към парка „Едуардо VII“, докато стигна върха на стръмната градина. Ещевао спря автомобила на тревата, както правеше винаги, когато ходеха там. Извади от багажника сгъваемо столче и го намести под огромната корона на един чинар, около който по тревата бяха нападали жълти и оранжеви есенни листа, образувайки шарен килим. Подухваше свеж ветрец, който събаряше сухите листа от дърветата и носеше веселия смях на тичащите по тревата деца недалеч оттук.
Арменецът се настани на стола, отвори куфарчето и започна да преглежда пощата си от Лондон, докато около него Иван размахваше кърпа, за да гони мухите. Сега, когато живееше в неутрална страна, трябваше спешно да възстанови връзките си и да разреши куп задачи. Първо трябваше да се заеме със сър Филип Блейк - неговия приятел и адвокат, който все още работеше в Британското външно министерство и бе станал съветник на крал Джордж VI. Напоследък двамата често си пишеха. В последното си писмо, тъй като арменецът отказваше да отиде до Лондон, англичанинът се бе съгласил да пътува до Лисабон, за да обсъдят някои важни въпроси от взаимен интерес. Трябваше да продължат съвместната си работа.
Звънък смях наблизо накара Калуст да вдигне глава. Децата, които си играеха в парка, вдигаха врява едва на десетина метра от дървото; правеха кълба в тревата и търчаха наоколо в игра на гоненица. Арменецът обичаше да работи в парк „Едуардо VII“, също толкова живописен и спокоен като Хайд Парк, по шумът го смущаваше. Даде си сметка, че за да си свърши работата, трябваше някак си да накара децата да замълчат.
- Шшшт! Шшшт!
Детето, което играеше най-близо момченце на около десетина години, забеляза стареца и се учуди дали говори на него.
- Аз ли,господине?
Калуст кимна и му махна с ръка да се приближи.
- Viens ici.[76]