Агентът от Тайната полиция, който бе научил малко френски във военното училище, се обърна към арменеца.
- Добре, мосю, успокойте се и...
- Няма какво да се успокоявам! - кресна гневно арменецът. - Вие сте този, който трябва да сложи ред тук! Направих резервация и този хотел ме ограбва!
- Но, мосю, така никой нищо няма да разбере и...
- Какво има за разбиране? Хотелът ми отне стаята и я даде на някакъв испанец или на любовницата му, все едно... Къде правят така? А вие, вместо да си свърши те работата, стоите тук и говорите!
Полицаят се изчерви и допря пръст до устните си.
- Taisez-vous![79]
Това бе първият път от много години насам, още от юношеството му, когато някой нареждаше на Калуст да мълчи.
- Моля?! - възмути се арменецът, не вярвайки на ушите си.
- Вие ми заповядвате да мълча? На мен?
- Да - потвърди агентът. - Taisez-vous!
- Никой не може да ми нарежда, ясно ли ви е? - избухна отново Калуст, като този път гневът му се изля върху полицая.
- Знаете ли кой съм аз? Имате ли и най-малка представа с кого си имате работа? Знаете ли кой съм? Знаете ли?
Мъжът от Тайната полиция се взря студено в арменеца, сякаш го преценяваше. Търпението му бе започнало да се изчерпва и това преля чашата.
- Много добре знам кой си! - заговори напрегнато той. - Един тип, който отива в затвора. И то веднага! - Вдигна ръка и си проправи път сред зяпачите, като направи знак на Калуст да го последва. - Придружете ме, ако обичате.
Във фоайето на хотела се възцари тежка тишина. Агентът говореше на френски, но присъстващите разбраха думите му. Полицията арестуваше Калуст Саркисян. Настъпи всеобщо изумление. След като се съвзе от изненадата, управителят се опита да се намеси.
- Вижте, господин капитан - заговори Руджерони с най-мекия тон, на който бе способен. - Всичко това е едно глупаво недоразумение, което лесно можем да разрешим, ако...
- Тихо!
- Но, чуйте, сигурен съм, че...
Агентът се приближи до рецепцията и заплашително се наведе над собственика на хотела.
- Млък! Ако кажеш само още една дума, отиваш на топло, ясно? Няма да търпя неуважение към властите! Доколкото ми е известно, в тази страна все още цари закон и ред! Едни командват, други се подчиняват!
Руджерони смутено замълча, но Калуст вече се бе съвзел. Отдавна никой ме го бе предизвиквал, както този португалски полицай, и след като бе осъзнал заповедта за задържане, прецени, че ще е по-добре да запази спокойствие.
- Предполагам, че съм арестуван.
- Правилно предполагате. Последвайте ме, моля.
- В такъв случай ще повикам шофьора си, за да ме закара, където е необходимо.
Арменецът се завъртя на пети и потърси Иван или мадам Дюпре сред тълпата във фоайето на „Авиш“, но не ги забеляза никъде. Капитанът посочи към паркираната пред хотела затворническа кола.
- Ще пътувате с нашия автомобил, ако не възразявате - заяви той. - Не е кадилак, но няма от какво да се срамувате. Сигурен съм, че ще го преживеете.
Офицерът отведе Калуст до автомобила и го накара да седне на задната седалка, чиито прозорци бяха с решетки. Настани се до шофьора и потеглиха пред смаяните погледи на сър Филип и собственика на хотела и развеселените лица на гостите. Наистина не бе за вярване, но те току-що бяха станали свидетели на нещо немислимо; нещо, което бе абсолютно невъзможно да се случи в която и да е друга страна.
Португалската полиция бе арестувала най-богатия човек в света.
Килията, с решетки от пода до тавана, представляваше мрачна дупка, скрита някъде из задните помещения на участъка на улица „Антонио Мария Кардозо“. Приличаше на клетката за птици в голямата къща на булевард „Иена“, но бе много по-голяма. Дежурният отключи вратата.
- Cupbo nype - изграчи той подигравателно, иронизирайки френското s`il vous plaît. - Палатът ни очаква, ваша светлост.
Магнатът влезе в килията и се вцепени, шокиран от условията вътре. Двама мъже седяха един до друг на нара. Единият беше навъсен, а другият... другият беше черен. Негър! Калуст не вярваше на очите си. Бяха го напъхали в килия с най-долната утайка на обществото! Нима бе възможно? На пода до тях имаше гнусно гърне, от което се носеше воня на лайна и урина.
- Мили боже! - прошепна той, потискайки гаденето си. - Какво е това?
Искаше му се да се ощипе, за да се увери, че всичко това бе просто кошмар и скоро щеше да се събуди в луксозния си апартамент в „Авиш“, но нямаше как да избяга от реалността. Беше арестуван и затворен в килия на Тайната полиция. Трябваше да приеме нещата такива, каквито са; нямаше смисъл да се самозаблуждава. Можеше само да чака. Бе сигурен, че сър Филип Блейк вече бе предупредил мадам Дюпре и тя се бе заела със случая. Вероятно в този момент португалският му адвокат въртеше телефони и задействаше връзките си. Беше въпрос на време.