Калуст пръв наруши неловката тишина.
- Тези португалци са напълно побъркани - отбеляза той. - Но не мога да отрека, че са корави копелета - каза той и избухна в смях.
МАСАТА НА ПОДИУМА В ДЪНОТО НА РЕСТОРАНТА НА „АВИШ“ бе обичайното място за обяд на Калуст. Всъщност не бе точно обедно време, когато той се настаняваше там, защото бе наложил на готвача и сервитьорите стария си навик да се храни точно в три следобед. Най-чаровният служител на хотела - Алберто Рапети, който шпионираше всички и продаваше тайни всекиму, се приближи до масата с поднос в ръка.
-Искате ли да видите рибата, мосю Саркисян?
Калуст взе таблата и подуши ястието пресен костур, който още миришеше на море. Прокара ръка по люспите и с бързо движение, което убягна на италианеца, притисна опашката на рибата. Кимна одобрително и върна подноса.
- Добра е - каза той. - Да я опекат.
Рапети се отдалечи, а магнатът се облегна на стола си и огледа ресторанта. Бяха минали вече три години, откакто Калуст живееше в хотел „Авиш“, и си бе създал някои навици; например потребността му да контролира пространството наоколо. В ранния следобед, както всеки ден в този час, той се възползваше от високото място на масата, за да наблюдава останалите клиенти на ресторанта.
Пълничкото лице и малкото останала коса придаваха на главата му овална форма и правеха тялото му да изглежда закръглено, но той в никакъв случай не изглеждаше дебел; приличаше на Буда, способен да остане напълно неподвижен и да не мига в продължение на няколко минути, с изключение на дебелите дълги пръсти, които не спираха да барабанят по масата.
Вече бе забелязал графа на Барселона, Хуан, със съпругата и децата му. Най-големият им син Хуан Карлос обичаше да язди и да плува, но преди всичко му се носеше слава на голям пакостник; говореше се, че обича да върти номера на всеки срещнат, въпреки че Калуст не бе ставал свидетел на подобна случка. Там бяха и старите крале Умберто от Италия и Карол II от Румъния, също отседнали в хотела, с които от време на време разменяше по някоя дума. Никой от тях не му се струваше особено интересен, но пък му бе приятно да бъде сред такива знатни люде.
Вниманието му бе привлечено от съпругата на крал Карол - плебейката мадам Лупеско, която бракът бе превърнал в принцеса Хелена и чиято външност възбуждаше либидото му. Бе подарил цветя и на португалската звезда Беатриш Коща, която възнамеряваше да ухажва. Но никоя жена не го интересуваше толкова, колкото американската актриса Ава Гарднър, пристигнала с боинга и отседнала в „Авиш“ на път за Англия. Докато я наблюдаваше, потъваше във фантазии дали тя ще се съгласи да стане неговата belle du jour. Ако приемеше, със сигурност щеше да поиска прилична сума в замяна на услугите си. Но, по дяволите, заслужава си! Дали бе шумна в леглото?
Макар и с вид на заможни хора, Калуст проявяваше любопитство към непознатите лица, които посещаваха ресторанта. Знаеше, че онези, които си струваха, не бяха известни на широката общественост, и чувстваше потребност да ги опознае. Може би някой ден щяха да са му от полза. Имаше политици и експулсирани монарси, но важното бе кой връзваше ръцете на онези, които държаха юздите на властта. С други думи, мъжете с пари командваха парада. А точно те, знаеше той, се отбиваха в „Авиш“.
Този следобед се виждаха само двама руси мъже, седнали до прозореца, които разговаряха тихо със заговорнически изражения. Изглеждаха разтревожени, дори малко изплашени. Калуст вдигна ръка и повика управителя.
- Да, синьор Саркисян? - каза учтиво мъжът. - Искате ли да ви донеса костура?
- Разбира се. - Посочи към двамата руси мъже, чиито силуети се очертаваха в светлината от прозореца. - Кажете ми, кои са онези двамата? Не съм ги виждал преди.
- О, това са господата Крамер и Фон Вусов.
- Германци?
Рапети сниши глас.
- Агенти от старата Абвер[80], която сега е част от СС. - Повдигна вежди. - Истински акули.
- Не изглеждат особено доволни...
- Но как ще са доволни, мосю? Та нали Съюзниците нахлуха в Германия и по улиците на Берлин се водят битки...
Рапети се отдалечи, за да донесе обяда. Докато чакаше, Калуст седеше на мястото си абсолютно неподвижно, като монах, който медитира. Движеха се единствено очите му, вперени в шептящите устни на германците. Помисли си, че обсъждат неизбежната капитулация и кроят планове за бягство. Къде ли щяха да отидат? В Бразилия или в Аржентина? Калуст бе чул за избягали нацисти в Южна Америка и това не бе го изненадало. Въпреки преживяванията си в португалския участък три години по-рано, Калуст бе разбрал, че няма по-могъщо нещо от парите. Със заграбените еврейски богатства нищо не им пречеше да се измъкнат от правосъдието на държавите победителки. Още от времето на Османската империя арменецът знаеше, че животът е несправедлив. Както винаги, виновниците щяха да избягат, а гражданите щяха да плащат дълговете им.
80