Взря се в клиента си.
- Може би има начин.
Арменецът свъси вежди; не бе сигурен дали да се надява на добра развръзка, или да запази съмненията си.
- Какъв?
- Ако докарате тук колекцията си, мисля, че бих могъл да убедя държавата да ви отпусне специални данъчни облекчения.
При тези думи Калуст се вцепени. В ума му тутакси се зароди невероятна мисъл. Той седеше неподвижно и движеше неспокойно пръсти, докато в ума му се въртяха идеи и нови, неочаквани възможности.
- Ами ако...
Като го видя толкова развълнуван, Пасарао се стресна.
- Мосю Саркисян? Добре ли сте?
Но магнатът бе така потънал в мислите си, че дори не го чу. Идеята му се струваше прекалено необикновена, за да я изрече на глас. Нали липсата на скъпите му картини толкова го измъчваше? Нима не мислеше често какво би сполетяло красивите му „рожби“, когато един ден вече нямаше да може да се грижи за тях? Та нали постоянно се питаше на коя институция да ги повери? Щом Рокфелер и Форд бяха успели, защо да не опита и той?
С блеснали очи Калуст се поколеба за момент, притеснен, че умът му неусетно е започнал да изневерява и това би провалило всичко. Не, каза си той, след като отново набързо прецени опорните точки. Схемата пасваше. Разбира се, имаше безброй подробности за уреждане, трябваше да изясни и да договори сумати детайли, но основната идея бе ясна.
- Знаете ли как ще решим проблема? - попита той. - С помощта на една институция.
Адвокатът го погледна въпросително.
- Какво имате предвид? Музей?
В сериозните очи на магната проблесна весела искра. Колкото повече мислеше, толкова по-гениална му се струваше идеята. Как, по дяволите, не му бе хрумнала по-рано?
- Фондация.
ВЕЧЕРТА БЕ ПРИКЛЮЧИЛА КЪСНО В РЕСТОРАНТА НА „АВИШ“, което бе нормално за една réveillon[83], но на следващата сутрин нямаше следа от конфетите, нито от десетките изпразнени бутилки шампанско, а само един голям афиш до рецепцияга, който пожелаваше на гостите „Честита 1947 година!“. Разминавайки се е камериерите, които разчистваха след новогодишното тържество, Азеведо Пасарао мина през фоайето и отиде да се срещне с клиента си, който закусваше сам на обичайната си маса на подиума в ъгъла на големия ресторант.
- Честита Нова година! - поздрави адвокатът, като се приближи до масата. - Как мина тържеството?
- Нормално - отвърна Калуст без особен ентусиазъм. - Използвам случая да ви пожелая големи успехи през новата година.
Новодошлият дръпна един стол и се настани до магната. Сетне се огледа за келнера и махна с ръка, за да го повика.
- Извинете! - извика той. - Може ли едно...
- Обичам да се храня сам - прекъсна го Калуст. - Ако възнамерявате да ядете или да говорите, ще ви помоля да се преместите на друга маса.
Адвокатът зяпна, смаян от странното желание на клиента си.
- Моля?
- Не се обиждайте. Според научно изследване отпреди няколко години храненето сред други хора вреди на храносмилането. Оттогава винаги се храня сам и нарушавам това правило само при извънредни обстоятелства. - Повдигна вежди.
- Както знаете, старая се да подобря един стар рекорд в семейството ми и да живея до сто и шест години...
Азеведо Пасарао го гледаше невярващо.
- Но... как така останалите на масата вредят на храносмилането? Каква е връзката между двете неща? Не разбирам...
- Защото те ни карат да говорим.
- И?
Арменецът сипа лъжица мюсли в киселото мляко, което Иван му бе приготвил тази сутрин. Бяха точно три грама - количеството, предписано от доктор Фонсека, съобразено с хранителните му нужди и което доктор Кемхаджян бе потвърдил в писмо от Париж. След това трябваше да изпие триста и петдесет милилитра портокалов сок, също строго предписани от лекаря му за първото хранене за деня.
- Човек поглъща много въздух.
След закуска Калуст се появи в лоби бара на „Авиш“. Адвокатът разговаряше с мадам Дюпре и проницателният му поглед веднага забеляза костюма, който носеше клиентът му. Беше тъмносив, на толкова светли ивици, че приличаха на нарисувани с тебешир; не притежаваше дискретността на „Севил Роу“, а подчертаната елегантност на френската мода.