Салазар отново кръстоса крака, излагайки пред Калуст пробитата подметка на ботуша си.
- Разбирам каза той и се замисли със свити устни. - Нашето Министерство на финансите няма да откаже парче от пая, който представляват спестяванията, все пак времената са трудни и държавата се нуждае от пари, но...
Диктаторът проточи последната дума и замълча, за да засили напрежението. Азеведо Пасарао затаи дъх в очакване, но португалецът не довърши изречението си. Салазар, изглежда, се забавляваше с мистерията, която сам бе създал.
- Но... господин министър-председател...
Тънките устни на домакина се извиха в лека усмивка.
- Но признавам, че има и по-важни неща.
Калуст и Пасарао бяха чакали с нетърпение диктаторът да довърши мисълта си, макар че не това искаха да чуят. Липсваше смислено заключение. Какво означаваше това? Щеше ли да улесни нещата, или не? Не бе достатъчно да го намеква, трябваше да говори конкретно. Решението на магната не можеше да се основава на недомлъвки или неясни обещания.
- И?
Леката усмивка на Салазар разцъфна и озари цялото му лице.
- Съгласен съм - заяви накрая той, очевидно взел решение. - Може да разчитате на данъчни облекчения!
Срещата със Салазар бе минала толкова добре, че когато автомобилът напускаше двореца, за да ги закара до хотел „Авиш“, Калуст се наведе над Пасарао и го дари с широка усмивка, като на дете пред сладкарска витрина.
- Симпатичен човек, а?
- Салазар ли? Да, и аз така мисля.
- Забелязахте ли, че той самият ни посрещна и ни изпрати на вратата? - отбеляза арменецът. - Не много диктатори правят Подобно нещо, уверявам ви.
- Защо не, щом гостът им е най-богатият човек в света?
Магнатът махна с ръка, пренебрегвайки думите му.
- О, пак ли започвате? - смъмри го той. - Може би Салазар има право. Вие сте червен!
- Може би.
Калуст се огледа в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че вече оскъдната му коса е добре сресана, а вратовръзката - изрядна.
- Забелязахте ли пробитата подметка на ботуша му?
Адвокатът го изгледа невярващо.
- Шегувате се!
Арменецът се разсмя.
- Ни най-малко! Не знаех, че е такъв скъперник. - Облегна се на седалката и се загледа във фасадите на сградите, край които минаваха. Точно онова, от което тази страна има нужда.
- Хм... - промълви Пасарао. - Струва ми се, че в това се корени желанието ви да останете тук.
Клиентът му, чийто поглед бе вперен навън, реши да не отговаря на забележката; не искаше да се издава. Толкова пъти му се бе искало да се върне в Париж и винаги си казваше, че ще го стори през следващата седмица, но го спираха мадам Дюпре и известната привързаност, която изпитваше към Португалия. Сякаш страната го теглеше с невидими ръце.
- Знаете ли, двамата с него имаме нещо общо - каза Калуст. - Управляваме бизнеса с желязна ръка, но изпитваме отвращение към зле похарчените пари.
Адвокатът го погледна крадешком с развеселено изражение.
- Нима имате навика да посрещате лично гостите си?
- Ами... не.
- Значи, не си приличате много, прав ли съм?
Магнатът не отговори. Така си е, помисли си. Но все пак смяташе, че със Салазар си приличат. Така се чувстваше по-спокоен и мотивиран да остане в страната.
Неспокойно се размърда на седалката.
- Трябва да го отбележим!
- Кое? Срещата със Салазар?
- Не само срещата, а факта, че разговорът мина добре. Иска ми се да го отпразнувам...
- Щом настоявате - отвърна адвокатът, развеселен от ентусиазма на клиента си. - Щом стигнем в хотела, ще поръчам бутилка шампанско от бара.
- Нямах предвид точно това...
- Така ли? Тогава какво?
Вече заобикаляха „Маркеш де Помбал“ и арменецът се загледа в голямата статуя в средата на ротондата. Около великия държавник, който бе построил наново Лисабон, кръжаха гълъби, чиито тъжни крясъци засилваха мрачната атмосфера на този студен и сив януарски ден.
- Моя си работа.
АВТОМОБИЛЪТ СПРЯ НА ЪГЪЛА ДО СГРАДАТА на „Авенида де Либердаде“ и без да губи време, Ещевао излезе, за да отвори задната врата на пътниците. Първа слезе мадам Дюпре, след нея Калуст. Магнатът вдигна поглед към фасадата в стил ар деко, чиято врата се намираше точно на ъгъла й, и разгледа неоновия надпис между тавана на входа и малката кръгла тераса, който съобщаваше името на сградата.
„Одеон“.
- Кой филм дават днес?
Служителката посочи към афиш с femme fatale[85], облечена в черен сатен и с падащи върху лицето коси, които закриваха едното й око. Отдолу се виждаше заглавието на филма.