- Ами сега? - прошепна тя, разтревожена от несъответствието на силите. Какво ще правите?
Калуст неочаквано стовари юмрука си върху масата с такава сила, че чиниите подскочиха, чашите се прекатуриха, а приборите издрънчаха, което стресна мадам Дюпре и гостите, които закусваха в ресторанта със съзнанието, че „Авиш“ е най-тихият хотел в Лисабон.
- Отивам на война!
НЕ БЕ НУЖНО МНОГО ВРЕМЕ ЗА ПУКВАНЕТО НА ПЪРВАТА ПУШКА. Делото бе заведено в Лондон от екип адвокати на „Блейк & Хоторн“ под прякото ръководство на сър Филип Блейк срещу петролните компании от „Арамко“ с обвинение в нарушаване на правата за концесия и специалната клауза на Турската петролна компания.
Калуст бе получил копие от обвинението, което прочете внимателно няколко пъти, преди да даде зелена светлина. Документът припомняше, че съгласно концесионния договор между османците и Калуст Саркисян, подписан преди Първата световна война и потвърден през 1928 година от подписаното в Остенде Споразумение за червената линия, всички открити нефтени находища на територията на бившата Османска империя са законна собственост на Турската петролна компания. В текста изрично се казваше, че специалната клауза задължава членовете на компанията да споделят откритите от тях находища на посочените територии с партньорите си от Турската петролна компания - регламент, който „Арамко“ бе нарушила.
- Искам да видя какво ще правят янките сега - изръмжа предизвикателно арменецът, щом прати телеграмата с нареждане да внесат делото в съда. - Може би ще пратят пехотинците да превземат Лисабон!
Делото бе внесено в Лондонския съд и както се очакваше, предизвика истинска буря. В „Авиш“ непрекъснато пристигаха телеграми, адресирани до Калуст, в които се казваше, че американското правителство обвинява Турската петролна компания в картелно поведение и оправдава анулирането на Споразумението за червената линия с антитръстовите закони в Съединените щати.
- Тези американци стават смешни - отбеляза Калуст, не особено впечатлен от аргументите им. - Основаха „Арамко“ като картел, а наричат картел Турската петролна компания. - Смачка телеграмата на топка. Salauds![90]
Онова, което Калуст не очакваше, се случи през следващите дни, когато разлисти вестниците, изпратени от многобройните му агенти в Европа и Съединените щати, които му донесоха в стаята. Първите страници бяха изпълнени с новини около процеса в Лондон. „Льо Монд“, „Таймс“, „Фигаро“, „Ню ЙоркТаймс“, „Дейли Телеграф“... всичките отразяваха великия сблъсък между най-богатия човек в света и най-могъщата страна. Главният прокурор на САЩ, някой си Том Кларк, джафкаше по негов адрес, наричайки го „злата скрита сила на световната финансова сфера“, а държавният секретар Джордж Маршал го укоряваше, че застрашава жизнените интереси на Америка. Дори Хендрик ван Тигелен, който, изглежда не бе забравил старата вражда, се бе възползвал от случая, за да се заяжда от името на „Роял Дъч Шел“.
- Постигането на споразумение ще е най-добре за всички - посъветва го посланик Барух по време на вечеря в американското посолство. - Нямате представа как ме притискат от Вашингтон да ви разубедя. Истински ужас! Искат да разреша въпроса на всяка цена! Аз, Салазар, крал Джордж VI, генерал Дьо Гол или папата...
- Но какъв ви е проблемът - попита Калуст, подразнен от целия този цирк. - Въпросът е отнесен към съда, нали така? Вие мислите, че имате право, аз също смятам така за себе си. Тогава да видим какво ще реши съдията.
Дипломатът въздъхна и погледна приятеля си в очите, докато се колебаеше какво трябва и не трябва да казва по въпроса. Знаеше, че всяка грешна стъпка в тази деликатна ситуация би му струвала мястото, но в салона бяха само съпругата му и мадам Дюпре, на които имаше доверие, затова не се сдържа.
- Знаете ли какъв е проблемът, драги ми Саркисян?
- Осветлете ме, ако обичате.
Посланикът се наведе напред със заговорническо изражение и за да не го чуят, сниши глас, сякаш се страхуваше дори от собствената си сянка.
- От Вашингтон знаят, че ще загубят делото.
Малката чаша на търпението на Калуст преля седмица по-късно, когато слизаше от стаята си за обичайната сутрешна разходка. На стълбите се натъкна на управителя на ресторанта Рапети, който препречи пътя му.
- А, господин Саркисян! - възкликна той с надигаща се тревога в очите. - По-добре не излизайте днес.