- Виждали ли сте онези момичета? - попита Мариян, сочейки в другата посока. - Горкичките!
Крикор се загледа натам. Само на метри от тях съзря възрастна арменка, която се грижеше за две млади жени със сковани тела, с празен поглед и отнесено изражение. Бяха на не повече от петнайсет години, част от лагера, на който керванът от Кайсери се бе натъкнал. Лицата им бяха безизразни, сякаш нищо наоколо не ги интересуваше.
Заинтригуван, младежът се приближи до тях.
- Какво става? - обърна се той към старицата, която се грижеше за тях. - Имате ли нужда от помощ?
Възрастната арменка му хвърли уморен поглед. Без да прекъсва работата си, тя поклати глава.
- Разбира се - отвърна с равен тон. - Та кой не се нуждае от помощ в днешно време? - Хвърли му кос поглед и се намръщи. - Но вие не можете да ни помогнете.
- И все пак... - настоя Крикор, сочейки към двете момичета. - Какво им е?
Старицата махна с ръка към войниците малко по-нататък.
- Всяка нощ турците взимат момичетата ми - каза тя и се залови отново да реше косите им. - Правят с тях каквото си поискат и нищо не може да им попречи. - Заговори тихо, гневът направо я задушаваше. - Те са животни! Истински животни!
При тези думи Крикор се поколеба. Взря се в момичетата, които изглеждаха все така отнесени, и отстъпи назад. Наистина не можеше да направи нищо за тях. Дори можеше да се смята за късметлия, тъй като тяхното нещастие все още не бе сполетяло Мариян. Дали бе способен да го понесе? Ами ако любимата му бъде подложена на подобен ужас? Щеше ли да издържи?
Когато се върна при Киносян, ги завари да разговарят с други депортирани жени. Мариян му обясни, че са от град Сивас и са част от група, претърпяла жестоко нападение от кюрдите. Едва двадесетина души се бяха спасили от убийствата.
- По-нататък по пътя положението е истински ужас - заекна една от тях, като уплашено поглеждаше към войниците, сякаш те бяха техните палачи. - Говорихме с хора, избягали от Алепо и...
- Валията на Алепо отказал да изпълни заповедта за депортация и бил прогонен - обясни друга жена, притеснена, че споменава арменците от Алепо. - Докато беше все още на длъжност, предупреди арменците от града и мнозина успяха да се измъкнат навреме. Заловиха ги, разбира се, но бяха видели неща, за които турците не искаха да знаем.
- Ами това е - каза първата жена, отново включвайки се в разговора. - Арменците от Алепо ни разказаха, че пътят към Сирия е истински ад. Навсякъде е пълно с жени, деца и старци, които умират от глад и жажда. Никой не им дава подслон, нито вода и храна. Сякаш турците го правят нарочно!
Мариян и Крикор се спогледаха.
- Към пустинята ли? - попита девойката. - Там ли ни водят?
Жените кимнаха.
- Малцината, оцелели от това пътуване, са превеждани към Сирийската пустиня потвърди по-уплашената жена. - Хората, с които говорихме, казаха, че са видели кервани от жени да прекосяват пустинята. Нападат ги пустинни бандити, наречени yeneze, които ги убиват, насилват, отвличат и ограбват. Оцелелите ходят полуголи. Изглежда yeneze крадат дори бельото им! Районът прилича на същинско море от костеливи трупове - пир за лешоядите, които кръстосват небесата.
- Но защо пустинята? Защо искат да ни заведат там?
Жената от Сивас поклати глава.
- Водят ни към две селища, където се случват ужасни неща.
- Кои?
Групичката, която бе разговаряла с арменците от Алепо, се умълча, сякаш се страхуваха дори да произнесат имената. Накрая се намесиха други жени, които боязливо им разкриха двата града, където, без да знаят, отиваха всички изселени арменци от Османската империя.
- Дейр ез Зор и Рас ал Айн[18].
Крикор свъси вежди.
- Дейр ез Зор и Рас ал Айн? - повтори намръщено той, тъй като никога не беше чувал за тези места. - Какво е това?
Жените от Сивас уплашено се огледаха наоколо, сякаш само споменаването на тези градове можеше да призове самия дявол.
- Касапници за арменци.
Нощта се спусна над кервана и войниците започнаха да патрулират из лагера, отправяйки се към групичките арменки, които се бяха пръснали по шосето. Един от тях пристъпи до Аршалуис и протегна ръка.
- Дай ми една златна монета нареди й той. - За патроните е.
18
Крайната цел на т. нар. маршове на смъртта по време на депортацията на арменци от Османската империя през 1915 г. След пристигането си в концентрационните лагери в Сирия хиляди арменски жени, деца и старци са били избити на брега на р. Ефрат, а други умират от болести, глад и жажда. Смята се, че жертвите на арменския геноцид между 1890 и 1922 г. наброяват над 1,5 милиона души. Мемориалът, построен в памет на загиналите в Дейр ез Зор, беше разрушен през 2014 г. от бойци на Ислямска държава. В България убийствата са признати за „масово изтребление“. - Б. пр.