Тези думи направо разтърсиха Крикор, който се взря в събеседника си с широко отворени очи и ужасено изражение.
- Какво?
- Истина е - потвърди турчинът, който взе укоряващия слисан поглед на спътника си за сдържано възхищение. Вдигна дясната ръка към главата си, сякаш отдаваше почит. - Капитан Шукри, на вашите услуги, ефенди.
- Приятно ми е - отвърна Крикор с непроницаемо изражение, опитвайки се да скрие чувствата си. - Разкажете ми за арменците, за които твърдите, че са загинали от вашата ръка. Как така сам човек може да убие хиляди? Не преувеличавате ли?
- Кълна се в Аллах, ефенди! Всъщност бяха около четирийсет и две хиляди.
- Но... как?
Турският офицер се загледа през прозореца към някакъв път, който се виеше в планината.
- Капитан съм на войниците от Йозгат, ефенди - обясни той. - Така получих заповеди от заместник-валията Мехмед Кемал да ескортирам арменски кервани до момента на paklayalum.
- Paklayalum?
Думата бе непозната за Крикор.
- Чистка - преведе капитан Шукри. - Така наричаме изтребването на това население. - Погледът му се отнесе нанякъде, сякаш мислите му се бяха върнали по пътищата, по които бе влачил арменците. Цъкна с език.
- Започнахме арести на всички арменски мъже в Йозгат, извеждахме ги извън града, където ги убивахме с кирки и брадви. Имахме случай, когато утрепахме осем хиляди арменци наведнъж. После дойде ред на жените и децата.
- И тях ли убихте така?
- Не, разбира се, че не. Поставихме обяви, които известяваха изселването им, и им дадохме три дни да се приготвят. Сетне предупредихме турците и кюрдите от селата по пътя, казахме им, че оттам ще минат арменки с много злато и пари, ще носят скъпи вещи, а и ще водят красиви девойки за харемите. Не можете да си представите колко се зарадваха, че ще заграбят такова богатство! Когато денят настъпи, изведохме кервана от града и оставихме нашите хора да го нападнат. - Посочи към прозореца. - Ето защо видяхте толкова народ да носи кафтан и шалвари с християнски дрехи. Обличат това, което са заграбили.
Крикор отново се загледа навън. Потърси още някой, облечен в тази странна комбинация, но градът бе изчезнал и пред погледа му се разкриваха планинските склонове на Тавър. Представи си как Мариян и майка й, дори малката Кенариг се влачат по далечни пътища, попаднали в ръцете на мъже като капитан Шукри, който го отвращаваше, но бе принуден да му се усмихва и да се държи любезно. Къде ли бяха те сега? Какво ги чакаше? Щяха ли да оцелеят?
Може би турчинът щеше да го просветли.
- А после? - попита арменецът с леко треперещ глас. Продължаваше да се взира през прозореца, защото бе неспособен да срещне погледа на събеседника си. - Какво се случи с тези хора?
- Вече бяхме убили мъжете им и разбира се, не искахме да си цапаме ръцете с кръвта на жени и деца - обясни офицерът. - Затова просто водехме оцелелите от нападенията на един безкраен поход, като се грижехме да нямат достъп до вода и храна. Така загинаха почти половината от тях. Колкото до останалите, самият аз посетих турските села и призовах населението да устрои засади. Тъй като арменките вече не притежаваха нищо, казах на хората, че техен религиозен дълг е да се присъединят към джихада, нареден с декрет от нашия шейх юл-ислям[23], и да убият арменките. Тъй като куршумите са скъпи, хората взеха каквото имат подръка - брадви, сърпове, тояги - и тръгнаха.
- Нападнаха ли ги?
- Разбира се - отвърна капитан Шукри. - Та това бе техен религиозен дълг, ефенди. Избраха си девойките и по-красивите жени за харемите, след което довършиха останалите сред грозни викове и крясъци. Кръвта им се лееше по пътя.
Офицерът замълча, а Крикор отнесено гледаше пейзажа навън. Думите на турчина му разкриха съдбата на Мариян и семейството й, затова той трудно сдържа сълзите си. Те замъглиха погледа и намокриха лицето му. Добре че бе обърнат към прозореца и никой не можеше да види съкрушеното му изражение.
Трябваше да се овладее.
Тогава си спомни думите на дядо Сисаг, когато напускаха Кайсери, и разбра, че старецът бе имал право. Докато той самият беше жив, Мариян също щеше да живее. Мариян, Кенариг, Карун, Аршалуис, Агоп и дядо Сисаг - частица от всички членове на Киносян щеше да живее с него. Но ако Крикор загинеше, те щяха да изчезнат завинаги и всичко щеше да е напразно. Трябваше да оцелее. Дължеше го на Мариян и останалите. Ако искаше да успее, трябваше да овладее емоциите си. Пое си дълбоко дъх, помисли за огромната отговорност, която носеше, и спря да плаче така бързо, както беше започнал. Лицето му все още бе мокро от сълзите и той извади кърпичката си и го подсуши.
23
Висш духовник в исляма. В Османската империя шейх юл-ислямът е и мюфтия на Константинопол. - Б. пр.