Доказателствата бяха противоречиви. Въпреки че във и около влагалището на момичето бяха намерени следи от три различни лубриканта за презервативи, Майкъл не беше носил такова средство в момента на залавянето; в стаята също нямаше. Адвокатът на защитата твърдеше, че момичето само е извадило пениса на Майкъл от панталона му и е симулирало изнасилване, за да не признае, че е обслужвало цял куп момчета — теория, която, макар и не особено лицеприятна, можеше да се стори най-правдоподобна на съдебните заседатели.
От друга страна, имаше няколко свидетели на престъплението, включително самото момиче. Освен това Майкъл бе заплашвал или просто гледал свирепо половината от студентите в общежитията — и особено жените.
Най-тежкото доказателство обаче бе самият Майкъл Хрубек — як, намръщен младеж, два пъти по-едър от момичето, хванат (както прокурорът повтаряше с най-голямо удоволствие) със смъкнати гащи. Като капак на всичко след инцидента Майкъл стана неадекватен и сипеше наляво и надясно обидни епитети. Изправянето му на свидетелското място бе истинска катастрофа. Адвокатът успя да му издейства условна присъда, при положение че напусне учебното заведение и доброволно постъпи в една щатска болница, където да се подложи на лечение за серийни изнасилвачи.
След шест месеца той бе освободен и се върна в родната си къща.
В Уестбъри границите между разум и лудост скоро започнаха да се размиват. Един ден, есента след изнасилването, Майкъл заяви на майка си, че иска да се върне в колежа.
— Ще уча само история — добави. — Горко им, ако не ми позволят. А, и искам да стана свещеник. Няма да уча нищо друго. Никаква ма-те-ма-тика, никакъв английски, никаква_ ал-ге-бра_! Направо забрави! Искам да уча само история.
Майка му, удивена от искането му, се изсмя:
— Да се върнеш в колежа ли? Сериозно? Я се виж, бе! Знаеш ли какво си направил на онова момиче?
Не, Майкъл не знаеше какво е направил. Нямаше ни най-малка представа. Спомняше си само, че мръсницата беше излъгала и заради нея се наложи да се откаже от любимите си уроци по история.
— Тя е курва! Лъжкиня! Защо да не мога да се върна? Не съм ли достатъчно модерен, за да ходя в колеж? А, не съм ли? Свещениците са много модерни. Някой ден ще напиша историческа книга за тях. Те често чукат малки момченца, нали знаеш?
— Марш в стаята! — изкрещя яростно майка му.
И той — двайсетгодишен мъж планина — избяга като пребито псе.
Оттогава често й натякваше:
— Моооля тееее. Искам да се върна на училищееее!
Обещаваше да учи усърдно и да стане шибан свещеник, за да е доволна. Обещаваше й да си сложи корона от бодли върху проклетата глава и да възкресява хората.
— Исус е носил трънен венец, защото е възкръснал3 — обясни й веднъж. — Точно затова розите са бодливи.
— Ще се махна оттук, Майкъл — изкрещя тя.
— Ще избя-гаш ти от мен, а? Къде ще избя-гаш-ти? На урок по матема-тика? Ще носиш ли гащи, когато някой поп ти го на-тика?
Майка му излезе. Тя вече не го наричаше „мое храбро войниче“. И ноктите й вече не бяха червени като огънчетата на горящи цигари, и гримът около очите й беше размазан по хлътналите й бузи.
„О, мамо, какво си сложила? Свали тази шапка. Свали тази корона. Всичките тези шибани бодли! Това не ми харесва, ни най-малко. Моля те! Извинявай за онова, което казах за теб и войниците. Моля те, моля те, моля те, свали я!“
Така изключително развълнуваният Майкъл Хрубек въртеше педалите с трийсет километра в час по шосе № 236, напълно погълнат от спомените — и точно заради тях не чу полицейската кола, тъмна и безшумна, промъкнала се на три метра от задния калник на велосипеда. Едва тогава светлините и сирената се включиха.
— О, Господи, Господи, Господи! — изкрещя Хрубек.
Паниката разтърси цялото му тяло.
От високоговорителя прозвуча глас с пращене като от фойерверки:
— Хей ти! Спри велосипеда и слез.
В тила на Хрубек се насочи силен прожектор.
„Ченгета! — помисли си той. — Агенти! ФБР!“ Хрубек спря и полицаите слязоха от колата си.
— Слизай, младежо.
Хрубек слезе тромаво от колелото. Полицаите се приближиха предпазливо. Единият прошепна:
— Цяла планина. Огромен е.
— Покажи ни някакъв документ.
„Шибани шибаняци конспиратори“ — помисли си Хрубек.