— Мили Боже! — възкликна Адлър. — Да не си се обадил вече на полицията?
— Не, не. Разбира се, че не съм.
Гримс тъкмо смяташе да предупреди полицията, когато Адлър се появи в болницата. Сега с тревога забеляза колко силно треперят ръцете му. Зачуди се дали няма да припадне, или да намокри гащите си и пода на директорския кабинет.
— Да помислим — започна да размишлява на глас шефът му. — Той сигурно няма да се отдалечи много от… Къде е избягал?
— Около Стинсън.
Адлър повтори тихо името на градчето, сетне притисна папката с пръсти, сякаш да й попречи да полети из мрачното помещение. Настроението му леко се подобри.
— Кои санитари са натоварили тялото в катафалката?
— Лоу. И Франк Джесъп, струва ми се.
— Изпрати ми ги.
Забравил за провисналото си шкембе, Адлър се изправи и се приближи до мръсния прозорец; не беше мит от шест месеца.
— Ти си отговорен за запазването на това в пълна тайна — изрече строго той. — Ясно ли е?
— Да, господин директор — отвърна машинално Гримс.
— И мамка му, разбери как се е измъкнал от Отделение Е.
— Разбира се.
— Ако някой… Кажи на персонала. Ако някой изпусне нещо пред пресата, да се смята за уволнен. Никаква полиция, никаква преса. Изпрати ми онези момчета. Доста сме я сплескали, не смяташ ли? Изпрати ми тези санитари. Веднага.
— Рони, по-добре ли се чувстваш?
— Добре съм — тросна се якият млад мъж. — И какво? Какво ще правите сега? Честно.
Доктор Ричард Колер почувства как евтините пружини се огъват под тежестта на пациента, когато Рони се отдръпна от него в другия край на леглото като дете от насилник. Болният подозрително огледа мъжа, който му беше като баща, брат, приятел, настойник и лекар през последните шест месеца. Внимателно се взря в оредялата къдрава коса на лекаря, в скулестото му лице, в тесните му рамене, в тънкия му кръст, сякаш се опитваше да запечата чертите на Колер в съзнанието си, за да е в състояние да даде подробно описание на полицията по-късно.
— Тревожи ли те нещо, Рони?
— Не мога, докторе, наистина не мога. Твърде много ме е страх — проплака той като несправедливо наказано дете; сетне изведнъж заяви: — Най-големият проблем е отварачката.
— Кухнята ли? Работата в кухнята ли те тревожи?
— Не, не, не. Само отварачката за консерви. Това вече е прекалено. Не виждам защо не можете да ме разберете.
На Колер ужасно му се прииска да се прозине. Копнееше за сън. Беше станал в три през нощта, а от девет бе тук, в дома за адаптация. Бе помогнал на пациентите да си приготвят закуска и да измият чиниите. В десет беше закарал четирима от тях до временните им работни места, бе разговарял с работодателите и беше възбудил някои леки спорове.
Остатъка от деня бе прекарал с другите петима болни, които нямаха работа или днес почиваха. Всеки младеж минаваше през психотерапевтичен сеанс при Колер, преди да се върне към ежедневните си задължения в домакинството. Разделяха се на работни групи за изпълняването на задачи, които на здрав човек биха се сторили абсурдно прости: белене на картофи и миене на салата за вечеря, миене на прозорци и бани, разделяне на боклука за рециклиране, четене на глас. Някои свеждаха глави и намръщени изпълняваха задачата си с твърда решителност. Други прехапваха устни, сбърчваха вежди, разплакваха се или се задъхваха при тези изпитания. Накрая все пак работата биваше свършена.
И изведнъж — истинска катастрофа.
Малко преди вечеря Рони получи пристъп. Един пациент до него отвори рибена консерва с електрическата отварачка и Рони избяга с писъци от кухнята, предизвиквайки истерия у неколцина други пациенти. Колер успя да въдвори ред и всички отново седнаха около масата. Нахраниха се, измиха чиниите, подредиха, играха, гледаха телевизия (мнозинството избра повторение на „Чиърс“ пред „МАШ“). Сетне взеха хапчетата си с плодов сок или течен торазин с портокалова есенция и най-накрая дойде време за лягане.
Колер завари Рони скрит в ъгъла на стаята си.
— Какво искаш да направим с този шум? — попита сега лекарят.
— Не знам!
Думите на пациента звучаха неясно, защото той дъвчеше езика си — опит да навлажни устата си, жестоко пресъхнала от прокетазина.
Адаптацията води до стрес — най-трудното изпитание пред шизофрениците, — а тук, замисли се Колер, имаше твърде много неща, към които Рони трябваше да се адаптира. Налагаше се да взима решения. Да зачита предпочитанията на околните. Да планира. Нямаше я вече сигурността на болницата. Тук ежедневно се сблъскваше с нещата от живота и Колер чувстваше как сърцето му се свива, като гледа как младежът губи битката с болестта.