Отначало беше много напрегнат, но после постепенно си спомни основните неща и се отпусна. Завъртя кормилото. Превключи на четвърта скорост. Упражни се да натиска газта и спирачката.
Погледна към таблото и видя ключа в стартера. Завъртя го. Нищо. Слезе. Предположи, че или акумулаторът е развален, или няма бензин. Отвори предния капак и установи, че колата всъщност се нуждае от двигател. Някой шибаняк го беше задигнал. Той тресна капака.
В наши дни не можеш да се довериш на никого.
Хрубек се приближи до входа на магазина и погледна вътре. Имаше автомат за безалкохолни, автомат за закуски, кутии с понички и пасти, „Туинкис“. Той обичаше „Туинкис“. Произнесе на глас израза, който бе научил от една телевизионна реклама:
— Страхотен снак.
Без да спира да повтаря тези думи, той заобиколи зад магазина.
— Бъди умен — прошепна. — Използвай задния вход. Надяваше се да намери вътре някакъв двигател. Зачуди се дали ще се справи сам с монтирането му в зелената кола. Моторът вероятно просто се включваше в някакъв контакт. (Хрубек знаеше всичко за контактите; тъй като електроуредите в родната му къща имаха вградени подслушвателни устройства и камери, Майкъл имаше навика да ги изключва всяка сутрин. Видеото у тях постоянно показваше 12.00.)
Той се приближи до задния вход на бензиностанцията и счупи с ритник стъклото на вратата. Сетне бръкна и дръпна резето. Влезе и затършува. Не откри никакви готови за монтиране двигатели и това го разочарова ужасно, въпреки че поничките от рафта до вратата значително облекчиха страданието му. Той изяде на място цял пакет, сетне прибра друг в раницата си.
Вкус, който превъзхожда всички останали4 обещаваше един скъсан и избелял постер, залепен до стария автомат за пепси в предната част на магазина. Той отвори лесно вратата и извади две бутилки безалкохолно. Отдавна не беше пипал стъклен съд за течности — в психиатричните болници сервираха напитките в пластмасови чашки или изобщо не предлагаха. Той отвори капачката със зъби, седна на земята и вдигна бутилката.
След пет минути паркингът навън се освети в сребристо, сетне в бяло. Това привлече вниманието на Хрубек. Той се изправи и се приближи до мръсното стъкло, за да установи източника на светлината. На паркинга спря блестящ син джип. Вратата се отвори и шофьорката слезе. Беше красива руса жена. Тя залепи някаква обява за благотворителна църковна разпродажба за следващата вечер върху телеграфния стълб до помпата за гуми.
— Ще има ли разпродажба на лакомства вк-усни? — прошепна Хрубек. — Ще гали ли попът твоите срамни устни?
Той се взря в джипа. На предната седалка седеше едно момиче, вероятно дъщеря на жената. Той продължи да говори, вече към момичето:
— О, много си красива. Обичаш ли ма-тема-тика? Искаш ли някой да ти го на-тика? Знаеш ли, че деветдесет и девет процента от шизофрениците имат големи членове? Когато Исус бил предаден, всички членове на компанията му вдигнали врява. Също като предателката Ева. Кажи, попът ще ти натика ли своята малка змия?
Жената се върна при джипа. „О, красива е!“, помисли си Хрубек и се зачуди коя харесва повече, майката или дъщерята. Джипът отново излезе на шосето и след малко зави по някакъв страничен път на стотина метра на запад. Изгуби се от поглед. Хрубек остана дълго при прозореца, сетне издиша в студеното стъкло отпред. В средата на голямото петно кондензирана влага нарисува ябълка с листа и дръжка и с дупка от червей в средата.
Вече метър и половина високата им „китайска“ стена се освети от нова мълния.
Уморени, жените прекъснаха работата си и се изправиха в очакване на гръмотевицата, но тя така и не се чу.
— Трябва да я полеем с бутилка шампанско — предложи Порша.
Облегна се тежко на лопатата.
— Може да не издържи.
— Дано да е здрава.
Водата в отводнителния канал, идващ от езерото, вече бе десетина сантиметра дълбока.
— Да приключваме с облепянето на оранжерията и да се махаме оттук.
Прибраха инструментите и Лиз покри купчината пясък с голям брезент. Тя все още се чувстваше обидена от отказа на Порша, но въпреки това, докато двете се връщаха към къщата като миньори след тежък работен ден, изпита желание да прегърне по-малката си сестра. Нещо я възпря. Можеше да си представи този жест, но не вярваше, че ще постигне желания ефект. Спомняше си ритуалните допирания на бузи с роднини, ръкостисканията, фалшивите прегръдки.
4
Рекламен лозунг на „Пепси“ от средата на шейсетте. The Taste that Beats the Others Cold. — Б.пр.