За чудо и приказ измежду жените,
създание омайно, със ум във очите,
ум, който най-малкото нейно движение
беше изваял като украшение.
Градината цял ден наглеждаше тя,
а земните й метеори — цветя,
като лампите звездни, щом притъмнее,
най-нежно се смееха вредом край нея.
Тя нямаше близък тук, нито другар,
но често ликът й обливаше жар,
когато луната с съня си играе
и тя не заспива, а с трепет мечтае.
И сякаш дух светъл тя с поглед следи,
долетял през нощта от самите звезди;
и денем той сякаш край нея се рее,
а слънцето пречи да види къде е.
Тревата настъпваше тя с състрадание;
личеше от нейното бързо дихание:
дори на ветрецът шептящият глас
разбуждаше в нея наслада и страст.
Където да минеше с стъпки въздушни,
след нея косата й дълга послушно
изтриваше нейните леки следи,
кат слънчева ласка над морски води.
Във тази градина цветята красиви
чакаха нейните стъпки свенливи;
допре ли ги — сещаха как преминава
трепет през всяко листенце и става.
С водица тя пръскаше тези от тях,
които от слънцето имаха страх;
а от пълните чашки на цветовете
изливаше влагата на дъждовете.
Главичките вдигаше с нежна ръка;
със пръчки подкрепяше ги и с лика.
Да бяха те нейни дечица рождени,
не би ги миляла тя по-съкровено.
А червеи лакоми и гъсеници
и всякакви грозни, зловредни мушици
отнасяше често във кошница лека
чак нейде в гората вековна далеко;
във кошница, пълна със диви цветя,
най-пресни и сочни, ги слагаше тя.
Че тез насекоми, макар да вредяха,
невинни, горките, тя знаеше, бяха.
Докато еднодневката бърза, пчелата,
що по сладките устни целуват цветята,
но нивга не им причиняват вреда,
тук волни се носеха на свобода.
Личинките на пеперуди, които
сънуват живота си нов на открито,
оставяше тя да висят по кората
на кедровите уханни дървета.
От най-ранна пролет туй чудно създание,
и цялото лято, с любов и внимание
цветята закриляше в тази градина;
но щом пожълтяха листата — почина!
ТРЕТА ЧАСТ
Три дена цветята в градината чудна
като звезди, когато луната е будна,
и като водите на Байе4 блестяха,
кога зад Везувий подава се плаха.
Мимозата чу на четвъртия ден
на вопли надгробни напев уморен,
мудния, бавен вървеж на носачи,
тъгата на тез, що ги следват и плачат;
нежни дихания — безрадостен звук
— свидетел, че смърт минава оттук;
усети как мирис злокобен повея,
когато ковчегът премина край нея.
Останаха тамо цветята, тревите,
във сълзи облени и без покровител.
Ведно с тях ветрецът въздишки пророни,
укрил се в гъстите борови клони.
Градината стана нечиста, студена,
кат нейното тяло, от смърт победено:
първо то сякаш бе само заспало,
но скоро превърна се в гледка зловеща,
която и най-храбрият с ужас посреща.
Летящото лято във есен стопи се,
сутрин с мъглите и скреж появи се.
Но слънцето, все още жежко по пладне,
с насмешка пропъждаше вихрите хладни.
Снежинки червени — на рози листата,
осеяха вредом мъха и тревата;
клюмаха лилиите изнурени
като умиращ, който едва стене;
индийски цветя, по-прекрасни на цвят
и на мирис де няма по целия свят,
ден след ден ронеха своите листа
и се стопяваха бавно в пръстта.
Листите, жълти, кафяви, червени,
някои — с бледността на смъртта посивени,
като призраци с сухия вятър летяха
и всяваха в птиците смут и уплаха.
На бурените семенцата крилати
бурният вятър пося по стеблата
на нежни цветя, които със тях
изгниваха долу, във земната прах.
Цветчета в потока — растения подводни,
окапаха от стебълцата си родни;
водовъртежът ги гонеше из водата,
както вятърът — земните им събратя.
Плиснаха тук дъждове; като плет
стеблата преграждаха пътя навред:
цветя, избуяли треви-паразити,
там вехнеха вкупом, едни в други впити.
А доста преди да захване снегът,
започнаха бурени зли да растат:
груби, нашарени с тъмна боя,
като корема на водна змия.
Бодили, отровна бленика, коприва,
а също, таз напаст студена, смрадлива,
що кухи протяга ръце — бучинишът;
и вятър и въздух край него миришат.
Растения, чийто вид отвращава,
със алчност чудовищни клони подават:
бодливи и лепкави, вред насинени,