— Мамка му, ще го изпуснем — изкрещя обикновено невъзмутимият генерал Колуики.
— Потвърждаваме това, генерале — каза Кълинс, докато гледаше как „Медуза“ пада към Земята.
На четиристотин километра под „Атлантис“ генерал Реджиналд Колуики наблюдаваше най-скъпо струващата катастрофа в историята на военнопромишления комплекс. Само за три минути и половина „Медуза“ се превърна от върхово постижение в необратим провал. Телеметрията от платформата на позитронната камера потвърди, че сателитът е неуправляем и няма да реагира на наземните команди да изстреля ракетите си за маневриране. Сателитът падаше и четирийсетте мъже и жени, събрали се в командния център, не можеха да направят нищо, за да предотвратят това.
— Пробвай автономната програма на полета — нареди Колуики на единия компютърен специалист, който ожесточено тракаше по клавиатурата, опитвайки се да възвърне контрола върху „Медуза“.
— Не реагира, сър. Централният процесор е изключил.
— Получаваш ли изобщо нещо от проклетия сателит?
— Позитронната камера е в готовност и всички кодиращи програми функционират.
— Страхотно… „Медуза“ ще изгори в атмосферата, но още иска да прави снимки и да запази в тайна информацията — иронично измърмори Колуики. — Колко време остава?
— „Медуза“ ще навлезе в земната атмосфера след двайсет и пет, най-много трийсет секунди.
— По дяволите. — Колуики видя как кариерата му изгаря заедно със сателита. — Каква е позицията му?
— Движи се на югоизток над Северна Африка. Ще изгори над Индийския океан.
— Може да включи позитронната си камера, докато пада. Поне да спечелим нещо от този хаос. — Колуики имаше чувството, че е капитан, който знае, че корабът му потъва, но въпреки това заповядва пълен напред.
— Сър?
— Направи го.
Компютърният специалист бързо подаде няколко команди. Плутониевият реактор се включи, като изпрати свръхзаредени позитрони към Земята, покривайки територията на Северна Африка от Чад до Судан, Етиопия, Джибути и накрая Сомалия, и направи „снимки“ на района от три хиляди квадратни километра, но информацията беше непълна. Щяха да бъдат необходими няколко полета над същата територия, за да се събере достатъчно информация, която да даде възможност да се изготви анализ на топографията под повърхността. Едва когато сателитът започна да навлиза в земната атмосфера и температурата, предизвикана от триенето, се покачи до опасно ниво, „Медуза“ превключи на автоматичен режим на безопасност, за да избегне радиоактивна катастрофа.
Медуза е горгона от древногръцката митология, чийто поглед превръща хората в камъни. Докато падаше от космоса и се обвиваше в нажежено до бяло огнено кълбо, породено от собственото му унищожаване, сателитът наблюдаваше безплодната африканска пустош. „Медуза“ видя заровеното под тонове скали и камъни нещо, което човекът бе скрил преди повече от две хиляди години с надеждата никога повече да не му позволи да види бял свят. Също като на древната си съименница, погледът на „Медуза“ вещаеше смърт.
СЕВЕРНА ЕРИТРЕЯ
Януари тази година
На Якоб Щайнер вече не му пукаше дали ще умре.
Смъртта щеше да бъде добре дошло спасение от мъчението през последния час. Тялото му беше толкова изтерзано от болка и от последиците от дехидратацията, че волята му да живее се бе изпарила толкова бързо, колкото и потта, в която по-рано обилно се обливаше. Той бе престанал да се поти скоро след като инквизиторите му започнаха да го преследват, притискайки го в безводната пустиня. Сиво-кафявите му риза и панталони бяха мокри от пот, но сега под мишниците и на слабините бяха останали само бели кръгчета от засъхнала сол. Отначало Щайнер мислеше, че се изплъзва от бандитите шифта, които го преследваха из скалистата пустиня, но после бързо осъзна, че не може да се състезава с невероятната издръжливост на терористите. Те лесно бяха успели да го настигнат и сега вървяха бавно само на няколко крачки зад него. Той чуваше стъпките на ботушите им по опечената почва и долавяше вонята на нечистите им тела.
Те си играеха с него. Можеха лесно да го убият с изстрел от автоматите АК — 47, които и четиримата носеха. Но мъжете го преследваха като ловджийски хрътки, гонеха го с викове и го тласкаха отвъд пределите на издръжливостта му, затова Стайнър бягаше инстинктивно. Измина час на неотслабващ страх и той стигна до точката, когато вече не можеше да продължи, когато съпротивата ставаше по-добра възможност за избор от бягството.
Щайнер не бе пил вода от връщането си в лагера след поредното неуспешно проучване на един от стотиците каньони в тази част на страната. Местният му водач Зарай бе останал в спартанския им бивак, както ученият винаги му заповядваше да направи, преди да отиде на експедиция. Щайнер не обясняваше на еритрееца какви са причините за решението му и обичаят изискваше Зарай да не пита.