— В книгата майката на Еделфрида умира от естествена смърт.
— Да, но не ми се струва достатъчно драматично. Така е по-вълнуващо.
— Как можеш да си мислиш, че ще бъда добра съпруга, щом ме принуждаваш да се омъжа за теб? И заплашваш със смърт мой приятел…
— Ще свикнеш. Не можеш да напуснеш тази епоха. Уверявам те, че за теб най-доброто решение е да прекараш живота си с мен.
Елиас искаше да я зарадва с нещо, за да я накара да приеме.
— Ти си историчка. Чух, когато го спомена на Хулиан. Събрал съм най-доброто от изкуството на това време в подземията на замъка. Можеш да проучиш произведенията, да опишеш изследванията си… Името ти ще остане в историята като първа жена-историк. Ще те помнят вечно. Както и съпруга ти.
— Тоест теб.
— Точно така. Сила и интелект, скрепени с брак, който ще остане в историята.
Амелия поиска да види колекцията му. Елиас прие, защото се надяваше така да спечели благоволението й.
На излизане от любимата му галерия, той реши още повече да я притисне:
— Ако приемеш да се омъжиш за мен, мога да помилвам живота на Хулиан.
Амелия не отговори. Само се запита къде ли е сега Алонсо.
VI.
Алонсо, преоблечен като човек на Бернардо дел Карпио, чакаше Беренгела. Беше взел решение да влезе в замъка още сутринта, но все още се бавеше. Момичето бе отишло до селото да купи храна с няколкото монети, които й даде нейният спасител. Обаче я нямаше вече доста време.
Можеше да я изостави, след като я беше отблъснал миналата нощ, но възможността тя да го предаде го държеше под напрежение. При други обстоятелства не би си помислил такова нещо, но сега закъснението й беше прекалено голямо.
Когато я забеляза да идва, съжали, че се е усъмнил в нея.
Освен хляб и сланина момичето носеше и новини. Беше успяла да научи, че следобед на селския площад щели да екзекутират някакъв мъж, който убил една селянка, майка на любимата на Бернардо дел Карпио, за която графът щял да се ожени.
— По-рано знаехте ли, че си има любима? — попита Алонсо.
— Господарят на Салданя няма защо да дава сметка за живота си на бедните селяни.
— Но изглежда сега го прави.
Екзекуция и сватба. Един мъж и една жена. И един граф, влюбен в проста селянка. На Алонсо това му заприлича повече на история от рицарски роман, отколкото на истинско събитие. Предвид известните му вече обстоятелства, следите водеха към Елиас Сотока.
Беренгела му съобщи и друга новина, която потвърди подозренията му:
— Глашатаят казал също, че графът издирва чужденец, който искал да го убие.
Алонсо се усмихна. Беше дошъл и неговият ред. Очевидно Сотока подреждаше живота си много бързо и като в романите. Това говореше за нетърпение. А нетърпението е лош съветник. Много лош, ако човек иска да успее.
— Чужденецът сте вие, нали? — попита Беренгела.
— Да, аз съм. И много се страхувам, че селянката и мъжът, когото ще екзекутират, са другарите ми.
— Значи е клопка.
— Знам.
— Не ходете там, моля ви!
— Трябва да отида. За теб ще бъде по-добре да ме оставиш.
— Няма да го направя. Искам да ви помогна, доколкото мога. Вие спасихте живота ми. Дължа ви го.
Беренгела произнесе това с такава решителност, че Алонсо веднага разбра колко трудно би могъл да я убеди в противното.
— Можеш ли да броиш?
— До десет.
— И до три е достатъчно.
После отиде да вземе торбата си и я отвори. Беренгела много се учуди на нещата, които Алонсо започна да вади от нея… Пистолет, карабина с разглобен мерник и половин дузина ръчни гранати.
— Какви са тези неща?
— Магия.
VII.
Лола изпълни обещанието си. Чрез вярната си секретарка, дъщеря на републиканец в изгнание (сега на седемдесет години), изпрати съобщение на Министерството, че съществува резервен портал.
— За изход ли?
— Да, само за изход. И както е написано тук, той води в Картахена през 1603 година. Това не е единствената информация. Порталът е в църквата „Сан Хуан“ в Баньос де Серато.
Явно добрите новини не се изчерпваха с това, защото се оказа, че при портала Лола е скрила комплект за оцеляване. Имала навик винаги да оставя по един близо до тайните портали.