II.
Патрулът нямаше почти никакъв опит в испанските задморски колонии, ако се изключи мисията на Хулиан и Алонсо на Филипините. Представяха си, че ще намерят само тръстикови колиби насред някое островче, но Картахена де Индиас21 ги изненада. Беше голям град, подреден в карета с прави павирани улици. Къщите бяха от тухлена зидария, а катедралата — от дялан камък. Градската крепостна стена обаче, според критиките на Алонсо, не беше нито висока, нито добре укрепена, каквато би трябвало да бъде. Инженерът, който я бе планирал, бе разположил бойниците до самия бряг, за да използва морето като естествена преграда.
Въпреки че улиците бяха чисти — цяло чудо за стандартите на онази епоха, — във въздуха се носеше гъста воня като в касапница. Не беше животинска смрад, защото кравите и прасетата се отглеждаха в обори извън градските стени, отвъд блатата в Гетсиманския квартал. Освен вида, не можеха да определят и произхода й, тъй като се носеше от всички посоки. По улиците почти нямаше хора. Може би вонята ги бе прогонила, а може би часът бе неподходящ.
Амелия и Хулиан решиха да намерят странноприемница, в която да похапнат и да се подслонят през нощта. Алонсо вървеше мълчаливо до тях. Корабите бяха най-лошият му кошмар. Едно шейсетдневно презокеанско пътуване към дома в най-добрия случай би било ужасно изпитание. А ако се случеше лошо време или станеше някаква авария, плаването можеше да се проточи и повече от деветдесет дни. По-дълго време екипажът и пасажерите трудно биха могли да преживеят без запаси от прясна вода за пиене.
Алонсо не беше свикнал да изразява емоциите си, а в момента чувстваше тъга, гняв и отчаяние. Както и срам да си го признае. Премисляше какъв алтернативен изход би имало, за да се върнат в Министерството.
— Веднъж ми казахте, че някакъв агент на Министерството е извършил големи подвизи тук.
— Да, Блас де Лесо.
— Той дали няма да може да ни помогне да намерим на сушата портал до Испания?
— Според теб сега не сме ли на суша? — възрази Хулиан.
Наложи се Амелия да обясни на Хулиан, че спътникът им има предвид, че по онова време „суша“ не е означавало просто твърда земя на някой континент, а така са наричали територията на Венецуела, Панамския провлак и част от Колумбия, точно където се намираха сега.
— Добре. Тогава можем да го помолим да ни препоръча къде да похапнем в Картахена — пошегува се Хулиан.
Наложи се обаче Амелия да им съобщи лоша новина:
— Блас де Лесо е бил голям стратег на Испанската армада, но ще пристигне в Картахена след малко повече от век. Всъщност той дори още не се е родил. Ти може и да го дочакаш тук, но мисля, че аз няма да имам толкова търпение.
Продължиха пътя си мълчешком. Очевидно с напускането на IX век бяха отървали кожата си, но нямаше да им бъде никак лесно да се върнат в XXI век.
На Площада на митницата срещнаха слепец, предлагащ да разказва разни истории на всеки, който би искал да го изслуша. Говореше си сам, когато патрулът спря пред него с любопитство.
— … въпреки съпротивата на храбрите картахенци, три хиляди англичани опустошиха града, подпалиха го и го превърнаха в пепел. Погледнете лицето ми! На него е изписан ужасът от дните, когато Картахена гореше…
Клепачите на слепеца бяха запечатани от белег, минаващ между двете му слепоочия, който напомняше на плочки от домино.
— Страшният Дрейк не остана доволен от плячкосаните пари и скъпоценности и поиска откуп от сто хиляди златни ескудос. Картахенците, лишени от всичко освен от гордостта си, отказаха да му го платят. Английският демон заплаши, че ще разруши катедралата с оръдейни изстрели. Първият залп повали три колони и срути четири арки. Когато падна покривът на Божия храм, не им остана друг изход, освен да се предадат на саксонския звяр.
Слепецът въздъхна дълбоко и разклати празната си паничка.
— Няма ли да дадете поне едно мараведи на бедния човек? — изхлипа той. — Мислите, че не ви подушвам ли?
— Нямаме пукната пара, добри човече — оправда се Хулиан.
— Все ще намерите нещо да облекчите мъките на един беден просяк.
В отговор Амелия бръкна в торбата си и му подаде малкото останало им вино. Слепецът сграбчи меха като спасителен пояс и изпразни съдържанието му, реколта от IX век.
Амелия се възползва от възможността да изясни някои съмнения, които бе породил у нея емоционалният разказ на слепеца: