Последният в списъка й бе Пакито, юнгата. Той бе влязъл в каютата в пълен мрак и лично се бе заел да напълни лампите с масло, но не бе присъствал в момента, когато капитанът извади ковчежето от шкафа. Беше време да поговори с Пакито.
Амелия се размина с юнгата в коридора. Момчето чукаше на вратата на капитана, който веднага му отвори. Тя реши да изчака и да го пресрещне на излизане, но Егиньо я забеляза в дъното на коридора и я покани да влезе. Амелия пое ръкавицата в движение и се възползва от случая. Освен информацията, която очакваше от юнгата, посещението в капитанската каюта щеше да й позволи да направи визуална реконструкция на събитията, докато разговаря с капитана.
XVI.
Пакито беше потропал само за да осведоми капитана, че вечерята закъснява, но скоро щяла да бъде готова.
— Сеньора, бихте ли ме придружили? — попита капитанът.
— Надявах се да вечерям със съпруга си, който още работи по подготовката на корабната аптечка, но ще ви направя компания, докато вечеряте.
— За мен ще бъде удоволствие. Невъзможно е двама мъже да бъдат зарадвани едновременно, а вие успявате да го постигнете.
При този комплимент Амелия кокетно се засмя, макар че си каза мислено: „Ще ти приложа трета степен така, че дори Ернесто…“
Юнгата донесе апетитно пиле, сготвено с фъстъчен сос и кокосово мляко. По погледа на Амелия и реакцията на слюнчените й жлези можеше да се предположи, че се разкайва за отказа си да го опита. Тя обаче бързо се овладя и насочи вниманието си към юнгата.
— Пакито, откъде си родом?
— От Сан Себастиан, сеньора.
— Бискаец значи. Какво съвпадение… като капитан Егиньо.
— Така е — потвърди капитанът. — Семействата ни отдавна се познават.
— Интересно. По нашия край казват Сиско на Франсиско. При вас не казват ли Пачи вместо Пакито?
И капитанът и юнгата се съгласиха, че е точно така.
— Ами тогава…? — попита тя с невинна усмивка.
— Предпочитам да ми казват Пакито, защото… защото не искам никой да си мисли, че капитанът има специално отношение към мен като свой земляк.
— Въпреки всичко обаче той има специално отношение към теб.
— Така е — призна капитанът. — Пакито заслужава обичта и похвалите ми, защото е най-работливият от всички юнги. Когато другите седнат да свирят на чиримия35, той продължава да върши нещо полезно за кораба.
Момчето се усмихна доволно от похвалата и поиска позволение да излезе. Егиньо и Амелия продължиха разговора си.
— Като хвалите момчето, вие му давате стимул да продължи да работи още по-добре.
— Прозорлива сте. Обаче всичко е истина. Казах ли ви, че имам намерение да го повиша?
— Да, споделихте, че искате да го направите свой личен адютант. Сигурно му имате пълно доверие.
— Точно така. Въпреки че е много млад и няма опит като моряк, във вените му тече морска вода.
Според Егиньо Пакито притежавал трите най-важни условия за да бъде моряк — приключенски дух, семейна традиция и нужда.
— Каква нужда? — любопитно попита Амелия.
— Животът в морето не е покрит с рози — отговори капитанът. — По-скоро е покрит с тръни, с всякакви опасности. За да започнеш като юнга, трябва много да си гладувал и да си готов да рискуваш живота си, за да си напълниш стомаха.
Впечатлението на Амелия от предишната нощ се потвърди. За Егиньо младият юнга беше като сина, когото винаги бе желал, но никога не бе имал. Тя остави капитана да говори още известно време за премеждията и морските си битки, като през това време скришом наблюдаваше обстановката. Мислено измерваше разстоянията и преценяваше разположението на мебелите. Масата продължаваше да бъде в центъра на каютата, на два метра от шкафа. В дъното се виждаха предните люкове. Бяха махнали два от осемте стола, които бяха там предната вечер, и сега край масата имаше само шест места.
Амелия напрягаше мозъка си. Мислеше си, че е невъзможно разкриването на крадеца да е толкова трудно. Както казваше Салвадор: „Няма перфектно престъпление, има само неопитни следователи“.
Тогава си спомни „Откраднатото писмо“ на любимия си писател Едгар Алън По. В тази новела непогрешимият Ш. Огюст Дюпен откриваше извършителя на голяма кражба с помощта на чистата логика и впечатляващата си способност да анализира. Амелия реши да последва примера му, защото, ако се абстрахираше от дистанцията във времето, и двамата бяха любители детективи. Според героя на По, добрият наблюдател обръща внимание на подробности, които никой друг не забелязва. Може да са дребни детайли, но обикновено не са незначителни и не са скрити. Просто остават незабелязани и убягват от вниманието ни, точно защото са прекалено очевидни. Подобно нещо се случва понякога, когато изучаваме многоцветната повърхност на географска карта. Изчитаме едно по едно всички дребни надписчета, а не осъзнаваме, че мястото, което търсим, е написано с едри букви от единия до другия край на картата.