Министерство на времето (Времето е това, което е)

За Картахена през XVII век „Песента на Пирата“ не беше никак романтична и не разказваше за идиличен рай или възхвала на свободата. Беше сюжет от жестоката действителност. Доказателството бе, че хората се тълпяха край Хулиан, за да слушат.

„Лети, мой ветроход, в простора, без страх лети, не може никой вражи кораб, безветрие, нито стихия от твоя път да те отбие, ни храбростта ти да смути. Напук на всички британци горди ний цели орди пленихме днес и сто народи склониха неми пред мене знаме, чело и чест.“

Постепенно слушателите на слепеца започнаха да се приближават от другия край на площада, за да чуят Хулиан. Потръпваха от всеки стих. Най-развълнуваните вече ровеха в торбите си, за да му хвърлят някоя монета.

„Че моят бог е свободата и корабът — мой дом и път, законът мой — добрият вятър, морето — моят роден кът.“

Осемсричният стих на припева остави без дъх присъстващите. Слепецът бе подушил, че публиката му го напуска и тръгна да си проправя път между хората, за да чуе шарлатанина, който го конкурираше. Но щом ушите му доловиха първия стих, си каза: „Ама че добре говори този мошеник!“.

А мошеникът продължаваше да реди стихове:

„За длан земя кралете слепи от своя трон повдигат там войни свирепи: аз имам всичко тук, което обгръща със води морето, без да признава друг закон. И няма знаме, обвито в слава, ни бряг остава във тези дни да не приема сега властта ми и храбростта ми да не цени.

Че моят бог е свободата и корабът — мой дом и път, законът мой — добрият вятър, морето — моят роден кът.“

Ставаше късно и Амелия реши да побърза. Отдалечи се от площада, но не спираше да се пита къде един посветил се на медицината човек като Хулиан би могъл да научи „Песента на пирата“.

Отговорът беше прост, но младата жена не можеше да го знае: Хулиан беше завършил с отличие гимназията си. Гласът на приятеля й постепенно заглъхна в далечината и тогава тя си спомни още няколко строфи от поемата, които преди три години дълбоко я бяха развълнували, а сега, в Картахена, й звучаха още по-познати и близки:

„На смърт ме пращат господата. Аз им се смея. Не изоставя ме съдбата и този, който ме осъди, той пръв на кораба ще бъде обесен на висока рея. И ако падна, животът що е? Дела си в боя нали приех, когато още могъщ, юначен, на роба мрачен хомота снех.

Че моят бог е свободата и корабът — мой дом и път, законът мой — добрият вятър, морето — моят роден кът.“38

V.

Кръчмарят разпозна слугата на лекаря и го почерпи с първата чаша вино. Жълтата треска му беше попреминала и сега човекът беше изпълнен с благодарност и оптимизъм.

— Виждаш ли, юнга, ако човек прави добрини на хората, постига повече, отколкото ако прави злини — поучително заяви Алонсо, когато остана насаме с Каталина.

— Да, но с какво ще платиш втората чаша? — язвително отвърна тя.

— Ако нямам пари, няма да си поръчам втора чаша.

— Ами ако си още жаден?

Алонсо прекъсна разговора. Безсмислено беше да продължават да спорят. Предпочете мълчаливо да изчака Амелия и Хулиан. Кръчмата беше оживена и имаше какво да гледа и да се занимава, за да минава времето — пияници, картоиграчи и няколко момичета, които обслужваха масите. Най-сетне Каталина наруши тишината.

— Можем да изиграем едни карти — и извади от пазвата си тесте карти.

— Какво още криеш под превръзките?

— Знаеш ли да играеш на „мушу“?

На езика на бискайците „мушу“ значи „целувка“, но в този случай по-скоро означаваше „муш“. Името идваше от муцуните и жестовете, които правеха играчите. Алонсо не знаеше правилата, защото тази игра щеше да стане популярна в Испания едва след век.

38

Хосе де Еспронседа, „Песен на пирата“, прев. Атанас Далчев и Александър Муратов. — Б.пр.